Баудолино

Жителите на селото били сърдечни, но за да научи техния език, състоящ се само от гърлени звуци, на Баудолино му били нужни няколко дни, по време на които били приети и хранени с месото на някакви планински зайци, които изобилствали сред скалите. Когато се научил да ги разбира, селяните му казали, че в подножието на планината започвала обширната област Абказия, която се отличавала със следното: цялата представлявала една-единствена и огромна гора, в която царувал най-дълбок мрак, но не като да било нощ, при която има небе със звезди, а истински гъст мрак, сякаш човек се спуска на дъното на пещера със затворени очи. В тази област без светлина живеели абказците и им било много добре, защото били израсли там от деца. Вероятно си помагали със слуха и обонянието, но как изглеждали, никой не знаел, защото никой не смеел да отиде там.

Пътешествениците попитали дали има други начини да продължат на изток, и местните жители им казали, че било достатъчно да се избиколи Абказия и гората й, но това, както твърдели древни предания, щяло да изисква над десет години път, защото тъмната гора се простирала върху сто и дванайсет хиляди саламоци, а било невъзможно да се разбере колко е дълъг за тях един саламок, но безспорно надхвърлял една миля, един стадий или една парасанга.

Готвели се да се откажат от пътуването, когато Прасето, който бил най-мълчаливият от групата, припомнил на Баудолино, че те, хората от Фраскета, били свикнали да се движат в мъгли, с нож да ги режеш, което било по-зле от най-дълбокия мрак, защото в сивотата им уморените очи виждали да изникват твари, несъществуващи по света, и там, където човек би могъл все пак да напредва, трябвало да се спира, и ако се уплашел от тях, се отклонявал от пътя и падал в някоя пропаст.

— И какво правим в тези нашенски мъгли? — рекъл той. — Вървим наслуки, по усет, без да му мислим, като прилепите, които са от слепи по-слепи, и не можем дори да следваме обонянието си, защото мъглата влиза в ноздрите и единствената миризма, която подушва човек, е нейната. Така че — заключил, — щом си привикнал с мъглата, най-пълният мрак е за тебе бял ден.

Другите александрийци се съгласили с него и затова Баудолино и съгражданите му повели групата, а останалите се вързали за конете им и ги последвали, надявайки се на късмета си.

В началото дори било приятно, защото сякаш вървели сред родната мъгла, но няколко часа по-късно потънали в наистина непрогледен мрак. Водачите се вслушвали за пукането на клони и когато не го долавяли, заключавали, че са стигнали до поляна. Селяните им били казали, че по тези земи духал непрекъснато силен вятър от юг към север и затова от време на време Баудолино си наплюнчвал пръста, вдигал го над главата си, проверявал откъде идва вятърът и насочвал групата на изток.

Когато забелязвали, че е настъпила нощта — по това, че въздухът захладнявал, спирали да си починат — което според Поета било ненужно да се спазва, защото по тези места можели да си почиват чудесно и през деня. Но Ардзроуни отбелязал, че когато ставало студено, не се чували вече животински звуци, а се чували отново — най-вече птичите — при настъпването на новото затопляне. Знак, че всичко живо в Абказия определяло кога е ден и кога — нощ според редуването на топло и студено, както навсякъде другаде същото се определя от появата на слънцето или на луната.

Вече дълги дни не били доловили човешко присъствие. Когато припасите им свършили, започнали да протягат ръце, за да уловят някой клон, и го опипвали лист по лист, понякога с часове, докато намерят някой плод — който изяждали въпреки опасенията, че може да е отровен. Често силното ухание на някое растително чудо помагало на Баудолино (който имал най-силно обоняние от всички) да реши дали да върви напред, или да завие наляво или надясно. С всеки ден пътешествениците ставали все по-опитни. Алерамо Скакабароци, по прякор Мулето, имал лък и го държал опънат, и когато чуел наблизо пърхането на някоя птица, не много подвижна и като нашите кокошки неспособна да лети, изпращал стрелата и в повечето случаи нашите приятели, водени от крясък или предсмъртно пляскане на криле, сграбчвали плячката, оскубвали я и я опичали на огън от съчки. Най-странното било, че като търкали два камъка, успявали да запалят дървата: пламъкът се издигал, червен, както обикновено, но не осветявал нищо, дори хората, които били край него, и освен това свършвал там, където слагали за печене набучената на пръчка птица.

Да намират вода не било трудно, защото достатъчно често се чувало бълбукането на някой извор или поток. Напредвали извънредно бавно и веднъж дори установили, че след като са пътували два дни, са се върнали на мястото, откъдето са тръгнали, защото близо до едно ручейче, като опипвали земята, намерили следи от предишния си лагер.