Баудолино

Когато битката приключила, Кутика се оказал с рана в ръката, но Соломон вече го лекувал с някаква своя целебна мас и го уверявал, че лесно ще се оправи. Абдул обаче издавал слаби стенания и продължавал да губи кръв.

— Превържете го бързо! — казал Баудолино. — Много е отслабнал, не бива да кърви повече.

Помъчили се да спрат кръвта, като използвали дрехите си, за да затъкнат раната, но мантикората го била захапала така дълбоко, че изглежда, била стигнала до сърцето му.

Той бълнувал и се мятал. Шепнел, че неговата принцеса била съвсем наблизо и той не бивало да умира точно в този момент. Настоявал да го изправят на крака и трябвало да го възпират, защото явно звярът бил влял в тялото му някаква странна отрова.

Повярвал в собствената си лъжа, Ардзроуни измъкнал от торбата на Абдул главата на Кръстителя, разчупил печата, извадил черепа от реликвеницата и го сложил в ръцете на бълнуващия.

— Моли се! — викал му. — Моли се за спасението си!

— Престани, глупако! — спрял го с презрение Поета, — Първо, той не те чува, и второ, кой знае чия е тази глава, дето си я намерил в някое осквернено гробище.

— Всяка реликва може да повдигне духа на умирающия — отвърнал му Ардзроуни.

Късно следобед Абдул вече не виждал нищо и питал дали се били върнали в Абказката гора. Като разбрал, че настъпва върховният миг, Баудолино се решил и — както винаги от добросърдечност — изрекъл поредната лъжа.

— Абдул — казал му, — ти си на върха на своите мечти. Достигнал си мястото, за което жадуваше, трябваше само да преодолееш изпитанието на мантикората. Ето, виж я, твоята господарка е пред теб. Научила за злочестата ти любов, тя е полетяла насам от благословената земя, в която живее, дълбоко трогната от твоята преданост.

— Не — изхъркал Абдул, — не е възможно да иде тя към мен, а не аз към нея. Как ще мога да преживея такова щастие? Кажете й да почака, повдигнете ме, моля ви, за да тръгна към нея и да й се поклоня…

— Успокой се, приятелю, щом тя е решила да бъде така, трябва да се подчиниш на волята й. Ето, отвори очи… тя се навежда над теб.

И докато Абдул с мъка повдигал клепачи, Баудолино поставил пред вече замъгления му поглед огледалото на гимнософистите, в което умирающият, изглежда, съзрял сянката на един образ, който не му бил непознат.

— Аз те виждам, господарко моя, за първи и последен път — прошепнал той с последни усилия. — Не вярвах, че ще заслужа тази радост. Но се боя, че ти ме обичаш, и това вече би могло да утоли моята страст… Не, не, принцесо, ти ме даряваш твърде щедро, нима се скланяш да ме целунеш? — И приближил треперещи устни към огледалото. — Какво чувствам сега? Дали мъка от това, че търсенето ми стигна своя край, или щастие от незаслужения успех?

— Обичам те, Абдул, и това е най-важното — събрал сили, прошепнал Баудолино в ухото на издъхващия си приятел. — Обичам те и това е достатъчно.

— Да, достатъчно е — задъхано изрекъл нещастникът. — Нима не това винаги съм желал, макар да отклонявах тази мисъл от страх, че може да се сбъдне? Или което не желаех, от страх, че може да се окаже не такова, каквото очаквах? Но сега не бих могъл да искам повече. Колко си прекрасна, принцесо моя, как са алени устните ти…

Изпуснал на земята фалшивия череп на Кръстителя, хванал с треперещата си ръка огледалото и се опитал да докосне с устни повърхността, замъглена от дъха му.

— Днес празнуваме една радостна смърт, смъртта на моята мъка. О, скъпа ми госпожо, ти бе мое слънце, мой светлик. Където стъпнеше, идеше пролет, а през май бе луната, омагьосваща нощите ми. — За миг се осъзнал и казал с треперещ глас: — Но дали не сънувам?

— Абдул — прошепнал Баудолино, спомняйки си стиховете, които нещастникът някога бил пял. — Какво е животът, ако не сянката на един сън, който отлита?

— Благодаря ти, любов моя — казал Абдул.

И с последно усилие, докато Баудолино му повдигал главата, целунал три пъти огледалото. После отметнал глава и слънцето, което залязвало над каменистата равнина, осветило почти безкръвното му восъчнобяло лице.

Александрийците изкопали гроба. Баудолино, Поета, Борон и Киот оплакали приятеля, с когото били споделяли добро и зло още от времето на младостта, спуснали нещастното тяло в пръстта, поставили на гърдите му инструмента, с който вече никога нямало да възпява далечната си принцеса, и покрили лицето му с огледалото на гимнософистите.