Баудолино

Баудолино взел черепа и позлатената реликвеница, после и торбата на приятеля си, в която намерил един пергаментов свитък с неговите песни. Понечил да сложи в нея черепа на Кръстителя, който бил върнал в реликвеницата, но си казал: „Ако отиде в Рая, както се надявам, няма да има нужда от него, защото ще срещне там истинския Кръстител с неговите си глава и тяло. И във всеки случай, по-добре там да не го видят, че носи реликва от фалшива по-фалшива. Ще я взема аз и ако някой ден я продам, ще използвам парите, за да му издигна гробница, или поне да му сложа една хубава плоча в християнски храм.“ Затворил реликвеницата, като възстановил доколкото могъл печата, и я прибрал при своята в торбата си. За миг почувствал, че ограбва мъртвеца, но после решил, че всъщност взима назаем нещо, което ще върне под друга форма. Все пак не казал нищо на останалите. Събрал останалите вещи на Абдул в торбата му и я положил в гроба.

Затрупали ямата и заболи над нея като кръст меча на приятеля си. Баудолино, Поета, Борон и Киот коленичили за последното „Упокой, Господи!“, а Соломон, малко встрани, измърморил няколко юдейски молитви. Другите стоели зад тях. Бойди също рекъл да изпее един псалм, но се спрял и само въздъхнал:

— Ами това е!

— А преди малко беше ей тук! — обадил се Прасето.

— Днеска сме тука, утре ни няма… — прибавил Алерамо Скакабароци, по прякор Мулето.

— И защо точно той… — рекъл Кутика.

— А бе, съдба! — заключил Коландрино, който, макар и млад, бил много мъдър.

28. Баудолино прекосява Самбатион

— Алилуя! — възкликна след три дни път Никита. — Ето я там Селимврия, цялата украсена.

И наистина малкият градец с ниски къщи и пусти улици беше пищно украсен, защото — както научиха по-късно — на следния ден бил празникът на някакъв светец или архангел. Жителите бяха накичили дори високата бяла колона, която се издигаше в полето край града, и Никита обясни на Баудолино, че преди много векове на върха на тази колона бил живял един отшелник, който слязъл долу едва след смъртта си, а приживе от горе бил извършил много чудеса. Но хора от този род вече не съществували и може би това била причината за злочестините на империята.

Запътиха се веднага към дома на приятеля, на когото Никита се доверяваше, и този Теофилакт, възрастен човек, гостоприемен и весел, ги прие наистина братски. Разпита ги за трудностите по пътя, оплака заедно с тях разрушения Константинопол, показа им къщата си с множество стаи, свободни за цялата им дружина, подкрепи ги веднага с младо вино и богата салата с маслини и сирене. Не беше изтънчената трапеза, с която беше свикнал Никита, но този селски обяд беше повече от достатъчен, за да могат пътниците да забравят несгодите от пътуването и далечните си домове.

— Стойте у дома няколко дни, без да излизате навън — посъветва ги Теофилакт. — Тук надойдоха много бегълци от Константинопол, а нашите хора никога не са се разбирали с тези от столицата. Сега идвате тук да просите, вие, които до вчера се надувахте, така казват. И за къшей хляб искат толкова злато, колкото тежи. Но да беше само това. Тук преди много време пристигнаха и поклонници. Още отначало се държаха като господари, а си представете какво стана, когато разбраха, че Константинопол е техен и че един от началниците им ще става василевс. Разхождат се, натруфени в празнични дрехи, които са откраднали от някой наш висш сановник, накачулват с митрите, взети от църквите, главите на конете си и пеят нашите химни на някакъв измислен от тях уж гръцки, в който вкарват кой ги знае какви мръсни думи от своя език, варят храната си в нашите свещени съсъди и развеждат държанките си, облечени като важни госпожи. Рано или късно ще отмине и това, но засега стойте мирно тук, при мен.

Баудолино и Никита не желаеха нищо повече. През следващите дни Баудолино продължи своя разказ под маслиновите дървета. Разполагаха с изстудено вино и маслини. Маслини и пак маслини, които събуждаха у тях желание за още пиене. Никита беше нетърпелив да узнае дали най-сетне са стигнали до царството на отец Йоан.

— И да, и не — отвърна му Баудолино.

Във всеки случай, преди да му каже къде са пристигнали, трябваше да му опише как са преминали Самбатион. И тъкмо с това приключение продължи своя разказ. Колкото тонът му беше нежен и мечтателен при разказа за смъртта на Абдул, толкова беше епичен и приповдигнат, когато описваше този преход. И Никита видя в това знак, че Баудолино е като онова странно животно, за което той, Никита, само бе чувал да се говори, но което Баудолино може би бе виждал с очите си, наречено хамелеон и подобно на извънредно дребна коза, която сменяла цвета си в зависимост от мястото, където се намирала, и можела да преминава от черно до бледозелено, обаче не можела да приема белия цвят, цвета на невинността.