Баудолино

И тъй, натъжени от смъртта на своя приятел, пътешествениците тръгнали отново и се озовали в една планинска област. Докато напредвали, отначало чули неясен шум, който се превърнал в грохот и ставал все по-силен, сякаш някой хвърлял огромно количество камъни и отломки от скали, и лавината, повлякла със себе си пръст и чакъл, се спускала към долината. След това видели някаква пелена от прах, някакъв димен облак, който обаче, вместо да скрие слънчевите лъчи, както би сторила всяка маса от влага, ги отразявал с милиарди отблясъци, сякаш се сблъсквали в огромен рояк минерални атоми.

Раби Соломон се досетил първи.

— Това е Самбатион — извикал, — близо сме до целта!

И наистина пред тях била каменната река и нашите приятели се убедили в това, когато стигнали до нейните брегове, замаяни от оглушителния трясък, който почти не им позволявал да си разбират виковете. Било едно величествено, неспирно течение на скали и пръст, в което човек можел да види безформени балвани, неправилни плочи с режещи ръбове, канари, широки като надгробни паметници, и търкалящи се сред тях чакъл, трошляк от вкаменелости, назъбени отломки, остри кремъчни късове.

Носейки се с еднаква скорост, сякаш тласкани от мощен вятър, гранитни късове се прескачали едни други, големи отломки от варовик се хлъзвали отгоре им, за да убият скоростта си, когато попадали на по-бавни пясъчни струи, докато вече закръглени камъни, сякаш изгладени от вода, а не от триенето между тях, подскачали нависоко, падали отново със сух шум и били подхващани от търкалящата се лавина, която сами създавали. Над тази блъсканица на безброй минерали избухвали пясъчни гейзери, облаци от гипс, струи от вулканичен прах, пяна от пемза, ручеи от хоросан.

Тук-там каменни пръски и залпове от сгур надхвърляли бреговете и пътешествениците трябвало да крият лицата си, за да не бъдат засегнати.

— Кой ден сме днес? — извикал Баудолино на другарите си.

И Соломон, който отмервал всяка събота, си спомнил, че седмицата едва била започнала и трябвало да чакат най-малко шест дни, преди реката да спре.

— И после, когато спре, не можем да я прекосим, защото ще нарушим закона за шабата — извикал разстроен. — Но защо Господ-Бог, да се свети вовеки името Му, в Своята мъдрост не е пожелал тази река да се спира в неделя? Все едно вие, гоите, сте такива неверници, че за празничния отдих пет пари не давате.

— Ти за съботата нямай грижа — изкрещял му Баудолино, — тя, реката, да спре, пък аз ще знам как да те прекарам от другата страна, без да извършиш грях. Ще те метнем върху едно муле, докато спиш. Работата е, че по твоите собствени думи, щом реката спирала, край бреговете й лумвала стена от пламъци… Следователно не бива да чакаме тук шест дни. Ако тръгнем нагоре по реката, може да намерим брод, преди да стигнем извора й.

— Какво, какво? — развикали се другарите му, които не успявали да разберат нищо, но като го видели да тръгва, го последвали, решавайки, че навярно го е осенила добра идея. Но идеята му не била добра, защото яздили шест дни и коритото на реката се стеснявало все повече, тъй че реката постепенно се превръщала в поток, после в ручей, и приближили до извора едва към петия ден, след като още на третия били видели да се издига пред тях на хоризонта недостъпна и много висока планинска верига. Сега стръмните й склонове така се надвесили над пътешествениците, скупчени без никакъв изход във все по-стесняващия се каменист улей, че от тях почти не могли да виждат небето — съзирало се само едно едва осветено валмо от облаци, които скривали върховете на планините.

Там, през един процеп, подобен на рана, между два върха, се виждал изворът на Самбатион: един кипеж на пясък, едно бълбукане на туф, едно изригване на ситни камъчета, едно клокочене на цепещи се скали, едно шумно свличане на глина постепенно се сливали в едно-единствено течение, което поемало пътя си към някой безбрежен пясъчен океан.

Нашите приятели изгубили цял ден да търсят как да заобиколят планините или да се изкачат над извора, но напразно. Случвало им се да се спасят на косъм от огромни морени, които неочаквано се сгромолясвали пред копитата на конете им; били принуждавани да поемат по обиколни пътеки, нощта ги заварвала на места, където от време на време от върховете се откъсвали блокове кипяща сяра. По-нагоре горещината станала нетърпима и те разбрали, че ако продължат да се изкачват, дори и да намерят начин да превалят планините, когато им свършела водата, в мъртвата природа отвъд тях под никаква форма нямало да намерят влага. И решили да се върнат. При което открили, че са се изгубили в тези планини и трябвало да изгубят още един ден, за да намерят отново извора.