Баудолино

Като видели, че Гавагай е безобиден и дори добронамерен, Баудолино и другарите му слезли от конете и седнали на земята, като го поканили да направи същото и му предложили малкото храна, с която още рзполагали.

— Не — казал униподът, — аз благодари, но аз ял много тази сутрин. — После направил това, което според всяка добра традиция би трябвало да се очаква от един унипод: първо се проснал на земята, след това вдигнал крака си, така че да си направи сянка със стъпалото, поставил ръцете си зад тила и отново щастливо се усмихнал, като че ли се бил разположил под чадър. — Малко хладно добре днес след толкова тичане. Но вие кой? Жалко, ако вие били дванайсет, вие били свети влъхви, които се връщат, дори има един черен. Жалко вие само единайсет.

— Да, жалко — отвърнал Баудолино. — Но сме единайсет. А теб единайсет влъхви не те интересуват, така ли?

— Единайсет влъхви не интересни никого. Всяка сутрин в църква ние молим за връщане на дванайсет, ако върнат единайсет, ние молили лошо.

— Тук очакват наистина влъхвите — прошепнал Поета на Баудолино. — Трябва някак да ги убедим, че дванайсетият е наблизо.

— Но без да споменаваме влъхвите — предупредил Баудолино. — Ние сме дванайсет, а за останалото да си мислят както си щат. Иначе ще стане така, че отец Йоан ще открие кои сме и ще ни хвърли на своите бели лъвове или на каквото има там на разположение.

След това отново се обърнал към Гавагай:

— Ти каза, че си слуга на презвитера. Значи сме пристигнали в царството на отец Йоан?

— Ти чака. Ти не може казва: ето мене тук в царство на презвитер Йоханес, след извървял малко път. Тъй всеки дойде. Вие сте в голяма област на дякон Йоханес, син на презвитер, и той управлява цяла тази земя, която вие, ако иска стигне царство на презвитер, може да мине само през нея. Всички посетител, който идва, трябва първо чака в Пндапетцим, голяма столица на дякона.

— Колко посетители са стигали дотук?

— Николко. Вие първи.

— И не е идвал преди нас един мъж с черна брада? — запитал Баудолино.

— Аз не го виждал никога — отвърнал Гавагай. — Вие първи.

— Значи трябва да спрем в тази област, за да изчакаме Зосим — промърморил Поета. — Но дали ще пристигне? Може би е още в Абказия и се мотае в мрака.

— Щеше да е по-зле, ако вече беше пристигнал и беше връчил Градала на тези хора — отбелязал Киот.

— А без Градала какво ще поднесем ние?

— Спокойно, и бързането иска време — мъдро се обадил Бойди. — Да видим първо какво ще намерим там, а после ще измислим нещо.

Баудолино обяснил на Гавагай, че с удоволствие ще отседнат в Пндапетцим, за да изчакат дванайсетия си спътник, който се бил загубил по време на една пясъчна буря в пустинята на много дни път от където се намирали в момента, и го запитал къде живее дяконът.

— Там, в своя дворец. Аз води вас. Не, първо ще каже мои приятели, че вие пристига, и когато вие пристига, вие посрещнати като празник. Гости е дар от Господа.

— Има ли други униподи тук, в тревите?

— Аз не вярва, но видял преди малко блем, кого познавам това много добре, защото униподи не приятел на блеми. — Пъхнал два пръста в устата си и изсвирил дълго и къдраво. Няколко мига по-късно папратите се разтворили и се появило друго същество. Било много различно от унипода, но още като чули името „блем“, нашите приятели вече знаели, че ще видят това, което видели. Съществото имало изключително широки рамене и следователно било набито, но с тънък кръст, имало два къси космати крака, но нямало глава, нито пък врат. На гърдите му, където хората имат зърна, се отваряли две бадемовидни очи, много живи, а под лека издатина с две ноздри — нещо като кръгъл отвор, но много гъвкав, тъй че когато съществото заговорело, приемал различни форми според звуците, които издавало. Гавагай се приближил до него и го заговорил. Докато му сочел новодошлите, съществото видимо кимало, като навеждало рамене, сякаш се покланяло.

Приближило се до новодошлите и изрекло нещо като:

— Оуиии, оуиоиоиои, ауеуа!

В знак на приятелство пътешествениците му поднесли чаша вода. Блемът извадил от торбата, която носел, една тръбичка, мушнал я в отвора, който бил под ноздрите му, и засмукал водата. След това Баудолино му подал голямо парче сирене. Блемът го поднесъл към устата си и тя изведнъж станала колкото сиренето, което мигом изчезнало в дупката.

— Еуаои оеа! — казало съществото и сложило ръка на гърдите си, по-точно на челото си, като че обещавало нещо, поздравило нашите приятели с две ръце и изчезнало сред папратите.

— Той пристигне преди ние — казал Гавагай. — Блеми не тича като униподи, но много по-бързи от бавни животни, на които вие качили себе си. Какви те?

— Коне — отвърнал Баудолино, като си спомнил, че в царството на отеца те не се въдели.

— Какви е коне? — попитал заинтригуван униподът.

— Като тези — отвърнал Поета, — съвсем същите.

— Благодаря. Вие могъщи хора, които върви на животни, същи като коне.

— Добре, но слушай сега. Преди малко каза, че униподите не са приятели с блемите. Те не принадлежат ли на царството или на областта?