Баудолино

Пристигнали там, когато, според изчисленията на Соломон, съботата била минала и дори реката да била спирала, вече отново била подновила движението си, тъй че трябвало да чакат още шест дни. След като надали възгласи, които със сигурност нямало да им осигурят благосклонността на Небето, решили да следват течението на реката с надеждата, че разливайки се в някакво там устие, делта или лагуна, тя ще се превърне в една по-спокойна пустиня.

Пътували така няколко изгрева и залеза, като се отдалечавали от брега, за да намерят по-гостоприемни места, и Небето сякаш било забравило неучтивите им слова, защото открили малък оазис с рехава зеленина и оскъдно кладенче, което все пак могло да ги подкрепи и да осигури запаса им от вода за още няколко дни. След това продължили, все тъй придружени от сухия грохот на реката, под пламтящи небеса, набраздявани от време на време от черни облаци, леки и плоски като камъните на Бубуктор.

Най-сетне, след почти пет дни път и пет нощи, не по-малко душни от дните, осъзнали, че непрестанният гърмол на реката започва да се променя. Скоростта й се била увеличила, в течението се очертавали някакви бързеи, които влачели като сламки късове базалт, чувал се далечен тътен… После, все по-стремителен, Самбатион започвал да се разделя на безброй ръкави, които се вмъквали между планинските склонове като пръсти на ръка, потапящи се в кал. От време на време една по-силна вълна нахлувала в някоя пещера и после, от нещо като проход в скалата, от другата й страна, блъввала с ръмжене и се хвърляла яростно към долината. И изведнъж, след широкия завой, който пътешествениците били принудени да направят, защото самият бряг бил станал недостъпен, поради шибащите вихри от чакъл, като възлезли на едно плато, видели как Самбатион — долу, под тях — изчезва в нещо като адско гърло.

Водопади се сгромолясвали от скални стрехи, течели по стъпалата на обширен амфитеатър, завършващ с могъщ финален въртоп, гранитни блокове изскачали обратно, повърнати от гигантската фуния, късове битум подскачали, пенел се прибой от стипца, кипели шистите, късове сяра отскачали от бреговете. А над цялата тази материя, която ждрелото бълвало към небето, но по-долу, под краката на пътешествениците, които наблюдавали картината сякаш от върха на висока кула, слънчевите лъчи изгъвали от тези пясъчни пръски една огромна дъга, която — тъй като всеки минерал отразявал лъчите с различен блясък — имала много повече багри от дъгите, които се образуват обикновено в небето след буря, и за разлика от тях изглеждала определена да блести вечно, без да изчезне.

Пламенеели хематитите и цинобрите, блестели като стомана мастиленочерните въглищни люспи, прелитали жълти и яркооранжеви искрици от злато, арменият изригвал в сини сияния, мяркали се снежнобелите петънца от калция на раковините, зеленеели се малахити, литаргирият избледнявал до все по-светъл и по-светъл шафран, тук-там припламвали в червено частиците реалгар, зеленикавата глина лумвала, за да премине първо в някакъв бронзов облак, а след това в индиго и тъмен виолет, тържествувал варакът, блестяло оловното белило, лъщели в жълто разните източни лакове, кредата сребреела като котешки очи, видени през прозрачен алабастър.

Човешкият глас не можел да надвие гръмотевичния грохот, пък и пътешествениците нямали желание да говорят. Присъствали на агонията на Самбатион, който, гневен, че трябва да изчезне в земните недра, сякаш искал да отнесе със себе си всичко, което го обкръжавало, скърцайки със своите каменни зъби, за да изрази цялото си безсилие.

Баудолино и спътниците му не можели да кажат колко дълго са се възхищавали на гнева на мощния каменопад, там, където реката се самопогребвала неохотно, но навярно се били забавили много и вече бил настъпил залезът на петъчния ден, а значи и началото на съботата, защото изведнъж, като по команда, реката застинала в мъртвешка неподвижност и въртопът вдън пропастта се превърнал в люспеста неподвижна долина, над която властвала внезапна и ужасяваща тишина.

Очаквали да се сбъднат разказите, според които по бреговете на реката трябвало да се издигне огнена преграда. Но нищо подобно не се случило. Реката мълчала, вихърът на каменните частици над нея бавно се утаил в руслото й и нощното небе се изяснило, разкривайки пред очите на пътешествениците блясъка на безбройни звезди, скрити дотогава за тях.

— От това се вижда, че не трябва да се вярва на всичко, което се разказва — заключил Баудолино. — Живеем в свят, в който хората си измислят най-невероятни неща. Соломон, тази мълва сте я пуснали вие, евреите, за да попречите на християните да идват по тези места.

Соломон не отговорил, защото като човек с бърза мисъл си спомнил как Баудолино се готвел да го пренесе през реката и казал веднага:

— Аз няма да заспя.

— Не мисли за това — отвърнал Баудолино. — Почини си, докато ние потърсим брод.