Баудолино

На Соломон му се искало да избяга, но в събота не можел нито да язди, нито да се катери по планински стръмнини. И прекарал цялата нощ седнал, като от време на време си удрял главата с юмруци и проклинал съдбата си и подлите неверници.

На сутринта, когато другите намерили място, където можели да преминат безопасно реката, Баудолино се върнал при Соломон, усмихнал му се с нежно съчувствие и го цапардосал точно зад ухото с дръжката на меча си.

Така на раби Соломон, единствен от синовете Израилеви, се удало да премине, без да стори грях, една голяма река в събота.

29. Баудолино пристига в Пндапетцим

Това, че били прекосили Самбатион, не означавало, че са пристигнали в царството на отец Йоан. Значело просто, че били напуснали познатите земи, тези, до които били стигали най-смелите пътешественици. И наистина, нашите приятели трябвало да вървят още много дни, и то през земи поне толкова труднопроходими, колкото били бреговете на каменната река. След това стигнали до една равнина, която сякаш нямала край. Далеч на хоризонта се забелязвали планински масиви, не много високи, но насечени от остри върхове, тънки като пръсти, които напомняли на Баудолино Пиренейските Алпи, които бил видял, когато като дете ги бил прекосил в източната им част, за да се изкачи от Италия към Германия — но онези били значително по-високи и внушителни.

Планините обаче били далеч на хоризонта и в равнината конете напредвали с мъка, защото всичко било обрасло с гъста растителност, като някаква безкрайна изкласила нива, с тази разлика, че това около тях не било жито, а някаква жълта и зелена папрат, по-висока от човешки бой, и тази извънредно плодородна степ се простирала докъдето погледът стигал, като море, люляно от непрестанен вятър.

Докато прекосявали едно голо място, нещо като остров в това море, видели, че в далечината, и то само на едно място, папратите вече не се движели равномерно на успоредни вълни, а се люшкали в разни посоки, като че ли някакво животно, някакъв огромен заек си проправял път през тревите, но ако наистина бил заек, то той криволичел на плавни дъги, а не тичал по права линия, при това по-бързо от който и да било заек. Но тъй като нашите смелчаци вече се били срещали с разни животни, при това не вдъхващи голямо доверие, дръпнали юздите на конете и се приготвили за нова битка.

Змиевидното движение на папратите се приближавало към тях и вече се чувал шумът от смачканите стъбла. На границата на голото място най-сетне папратите се раздвижили и се появило едно същество, което ги разтваряло с ръце, като театрална завеса.

Това били без съмнение ръце и те принадлежали на съществото, което вървяло срещу тях. Но останалото от съществото било само един крак, един-единствен. Не че му бил отрязан другият, защото кракът израствал най-естествено от тялото така, сякаш никога не било имало на него място за друг, и с този единствен крак съществото тичало невероятно леко, сякаш от рождение било свикнало да се движи по този начин. Нещо повече, докато тичало с голяма скорост към тях, те не разбирали дали се движи с подскоци, или успява, оформено по този начин, да крачи, тоест единственият му крак да се движи напред и назад, както ние вървим с два крака, и всяка крачка да го измества напред. Скоростта, с която съществото се движело, била толкова голяма, че никой не успявал да отдели едно движение от друго, както при препускащите коне никой не може да каже дали има един миг, в който и четирите им копита са във въздуха, или пък винаги поне две от тях са стъпили на земята.

Когато съществото спряло пред тях, пътешествениците видели, че стъпалото му е два пъти по-голямо от човешкото, но правилно оформено, с четвъртити нокти и пет пръста, които приличали на палци, къси и яки.

На ръст съществото било високо колкото десет-дванайсетгодишно дете, тоест им стигало до кръста, главата му била добре оформена, с къси русоляви коси, щръкнали на черепа му, две кръгли очи на кротък вол, малък закръглен нос, широка уста, стигаща почти до ушите му, която разкривала при нещо, което без съмнение било усмивка, два реда красиви и здрави зъби. Баудолино и неговите приятели веднага го разпознали, тъй като много пъти били чели и чували разкази за него: това бил унипод — те били включили вече униподи в писмото на отеца.

Униподът продължавал да се усмихва, вдигнал двете си ръце, като ги стиснал над главата си в знак на поздрав и изправен като статуя на единствения си крак, казал нещо като:

— Алейхем саби, яни кала бенсор.

— Този език никога не съм го чувал — казал Баудолино. После се обърнал към съществото на гръцки: — На какъв език говориш?

Униподът отвърнал на някакъв негов си гръцки:

— Аз не знае какъв език говори. Аз мисли вие чужди и говори измислен език като езика на чужди. Вие пък говори езика на презвитер Йоханес и на негов дякон. Аз поздравява вас аз е Гавагай, на ваши услуги.