— И какво от това? — казал Поета. — Струва ми се, че е пак нещо гръцко. Ние, на север, се вълнувахме повече от това кой е истинският папа и кой антипапата, и освен това всичко зависеше от една прищявка на моя покоен господар Райналд. Всеки си има трески за дялане. Прав е Баудолино, да се направим, че не разбираме, и да поискаме от тях да ни заведат при техния дякон, който няма да е кой знае какво, но поне се нарича Йоан.
И така, поискали от Гавагай да ги заведе в Пндапетцим и той ги повел с къси подскоци, за да позволи на конете да го следват. След два часа стигнали края на папратовото море и излезли в една равнина, засадена с маслини и овошки: под дърветата се били разположили същества с почти човешки вид, които ги гледали с любопитство и им махали за поздрав, но издавали само нечленоразделни звуци. Както обяснил Гавагай, това били безезични същества, които живеели извън града, защото били месалианци, вярвали, че може да се отиде на Небето само с една непрекъсната и мълчалива молитва, без да се докосват до тайнствата, да извършват благотворителни дела, да се подлагат на умъртвяване на плътта, изобщо без да участват в култовите действия. Затова никога не посещавали църквите в Пндапетцим. Никой не гледал на тях с добро око, защото те смятали, че и работата е добро дело и следователно ненужно. Живеели в крайна бедност, като се хранели с плодовете на дърветата, които ползвали без никакви задръжки, макар че те принадлежали на цялата общност.
— Във всичко останало са като вас, така ли? — закачил го Поета.
— Да, като нас, когато мълчим.
Планините ставали все по-близки и колкото по-близки ставали, толкова по-ясно ставало за нашите приятели какво представляват. В края на каменистото поле се издигали стъпаловидно меки жълтеникави хълмове, които напомняли, подсказал Коландрино, бита сметана, или по-скоро кълбета захарен памук, а още по-точно пясъчни дюни, една зад друга. Зад тях стърчали странни колони, които отдалеч им били заприличали на пръсти, скални стълбове с шапки от по-тъмен камък, някои във форма на качулка, други подобни на барети, издължени отпред и отзад. По-далечните не били толкова изострени, но всички те, когато ги наближили, се оказвали подобни на плетени кошери и накрая ставало ясно, че дупките в тях са жилища, издълбани в скалното общежитие, и до всяко от тях се достигало по отделна дървена стълбичка, и тъй като стълбичките, водещи към различните етажи, били свързани, всички заедно образували около всяка колона нещо като въздушна плетеница, по която обитателите сновели бързо нагоре-надолу, подобни на мравки.
В центъра на града се виждали истински жилищни домове или гъсто населени дворци, чиито високи еркери заемали не малка част от общата фасада. По-нататък се очертавал още по-внушителен масив с неправилна форма, също така приличащ на кошер, но с по-геометрично изрязани отвори, напомнящи прозорци или врати, над които тук-там изпъквали корнизи, тераски и балкончета. Някои от входовете били закрити с цветни завеси, а други — със сламени рогозки. Изобщо, нашите хора се намирали в един обръч от недостъпни планини и в същото време в центъра на един град, наистина многолюден и деен, но във всеки случай не толкова великолепен, колкото очаквали.
Че градът бил деен и гъсто населен личало от множеството, което изпълвало улици и площади или, по-точно, пространствата между изваяните от природата кули и стълбове. Това била пъстра тълпа, сред която свободно се движели кучета, магарета, както и много камили, каквито нашите приятели били вече видели в началото на пътешествието си, макар и не толкова многобройни и различни: някои били с една гърбица, други с две, а някои дори с три. Видели и един гълтач на огън, който водел завързана пантера и показвал изкуството си пред група жители. Животните, които ги смаяли най-много, били едни извънредно пъргави четириноги, които теглели талиги: телата им били като на жребци, краката им — дълги, с волски копита, козината им била жълта с големи кафяви петна и което било най-любопитно — камилската им глава с малки рогца се издигала високо върху невероятно дълга шия. Гавагай обяснил, че се наричали камилопарди и се ловели много трудно, защото бягали извънредно бързо и само униподите успявали да ги настигнат и да ги хванат с примките си.
Всъщност, макар и да нямал улици и площади, градът представлявал един огромен пазар и във всяко свободно ъгълче били опънати палатки, били издигнати барачки, били постлани килимчета и на камъни били подпрени дъски със стоки. Виждали се в изобилие плодове, меса (най-търсено било явно камилопардското), килими, изтъкани във всички цветове на дъгата, дрехи, ножове от черен обсидиан, каменни брадви, глинени съдове, гердани от кокалчета или от червени и жълти мъниста, шапки с най-различни форми, одеяла, кутии от резбовано дърво, земеделски сечива, парцалени топки и кукли за децата и освен това амфори, пълни със сини, кафяви, розови и жълти течности, и панички с черен пипер.