Баудолино

— Обикновено е така — отвърнала Коландрина, — но аз много настоявах. Казах им: „Дадохте ми само едно лято с моя човек, само една трошица щастие. Доставете ми тази свята радост, ако имате сърце и вие. Тук съм добре и виждам Света Богородица и всички светци, но ми липсват милувките на моя Баудолино, от които тръпки ме полазваха!“ Пуснаха ме за малко, колкото за една целувчица.

Баудолино, не се бави по пътя с тамошните жени, те може да имат лоши болести. Метни си торбата на гърба и тръгвай към слънцето.

И изчезнала. Баудолино усетил нежно докосване по лицето, отърсил се от дрямката и заспал спокойно. На другия ден казал на приятелите си, че трябва да продължат пътя си.

Много дни след това съзрели млечнобяла светлина. Мракът се превръщал отново в гъста мъгла. Забелязали, че абказците, които ги придружавали, били спрели и ги изпращали с чуруликане. Почувствали, че са излезли на една поляна, докъдето достигала светлината, която явно плашела абказците. Те сякаш им махали с ръце и от мекотата на звуците им се разбирало, че се усмихват за сбогом.

Прекосили мъглата и зърнали отново светлината на слънцето. Спрели се като заслепени. Абдул отново усетил, че го втриса. Мислели, че след изпитанията на Абказия са навлезли в лелеяните земи, но скоро осъзнали грешката си.

Веднага над главите им запърхали птици с човешки лица, които крещели:

— Знаете ли коя земя тъпчете? Махайте се! Не може да се осквернява страната на Блажените! Върнете се в земята, която ви е дадена!

Но Поета казал, че това било някаква магия, че навярно така се пазела земята на отеца, и ги убедил да продължат пътя си.

След няколко дни път през една камениста равнина без стръкче трева видели да се приближават към тях три звяра. Единият безспорно бил голяма котка, изгънала гръб, настръхнала, с очи като горящи въглени. Вторият имал глава на лъв и изревал лъвски, но тялото му било на коза и гръбнакът — на дракон, а от козия му гръб стърчала втора глава, рогата и блееща. Опашката му била змия, която се люлеела и съскала заплашително. Третият звяр имал лъвско тяло, опашка на скорпион и почти човешка глава със сини очи, добре очертан нос и широко зинала уста, в която се виждали, отгоре и отдолу, по три реда зъби, остри като бръсначи.

Звярът, който ги уплашил най-първо, била котката, известна като пратеница на Сатаната и подчинена само на магьосниците, защото от всяко друго чудовище човек можел да се защити, но не и от нея — преди да си успял да измъкнеш меча си, ти скача към лицето и ти избожда очите с ноктите си. Соломон промърморил, че не бивало да се чака нищо добро от едно животно, което не е споменато нито веднъж в Книга на книгите, Борон казал, че вторият звяр без съмнение е химерата, единственото животно, което, ако празното пространство съществувало, можело да лети, бръмчейки, в него и да изсмуква мислите на човешките същества. За третия звяр нямало съмнение — Баудолино веднага разпознал в него мантикората, близка до белозъбото чудовище, за което някога (но кога било то?) бил писал на Беатрикс.

Трите звяра пристъпвали към тях: котката с гъвкавите кадифени възглавнички на лапите си, другите два със същата решителност, но малко по-бавни, тъй като не било лесно за животни с тройна форма като тях да съгласуват движенията на различните си тела.

Първи се окопитил Алерамо Скакабароци, по прякор Мулето, който не се разделял със своя лък. Изпратил една стрела право в главата на котката и тя се проснала мъртва на земята. Щом видяла това, химерата скочила напред. Тогава Кутика от Куарниенто с вик, че у тях си знаел да превръща разгонени бикове в кротки зайчета, храбро се изправил срещу нея, за да я прониже с ножа си, но неочаквано звярът скочил върху него и насмалко да го захапе с лъвските си челюсти. На помощ му се притекли Поета, Баудолино и Коландрино и нанесли толкова страшни удари с мечовете си, че химерата разтворила челюсти и се строполила на земята.

Междувременно ги нападнала мантикората. Насреща й излезли Борон, Киот, Бойди и Прасето, а Соломон я замерял с камъни и мърморел проклятия на свещения си език, Ардзроуни се дръпнал назад, почернял още повече от страх, а пък Абдул се свил на земята, по-трескав от всякога. Звярът се спрял, сякаш с хитрост — едновременно човешка и животинска — преценявал положението. После с неочаквана ловкост успял да убегне на тези, които се били изправили срещу него, и преди те да успеят да го ранят, се хвърлил върху беззащитния Абдул. С трите си реда зъби го захапал за едната плешка и не разтворил челюсти, когато другите се притекли на помощ на своя приятел. Виел под ударите на мечовете им, но не изпускал жертвата си, а кръвта струяла от раната все по-обилно. Накрая мантикората не издържала на ударите, които й нанасяли яростно четиримата противници, и с ужасно хъркане издъхнала. Но трябвало да положат огромни усилия, за да разчекнат челюстите й и да освободят от тях нещастния Абдул.