Баудолино

Най-сетне усетили присъствието на абказците. Отначало чули някакво шептене наоколо, някакви гласове, които макар и тихи, издавали възбуда, сякаш обитателите на гората сочели новодошлите, невиждани, или по-точно нечувани дотогава. Поета надал силен вик и гласовете замлъкнали, но от шумоленето на треви и клони станало ясно, че абказците, уплашени, били побягнали. Но след това се върнали и подновили шепота си, все по-учудени от нашествието на чужденците.

По едно време Поета почувствал, че го докосва някаква ръка или по-точно някакъв космат крайник, и бързо го сграбчил. Последвал ужасен крясък. Поета отхлабил хватката си и гласовете се отдалечили, сякаш туземците се били отдръпнали на безопасно разстояние.

През следните дни не се случило нищо. Продължили пътя си й абказците ги следвали, но може би не били същите от първия ден, а други, предупредени за тяхната поява. И наистина, една нощ (но нощ ли била?) дочули далечни барабани или удари по кухо дърво. Звукът бил мек, но се разпространявал на може би няколко мили и пътешествениците разбрали, че по този начин абказците си съобщават отдалече какво се случва в тяхната гора.

Постепенно свикнали с невидимите придружители. И така привикнали към тъмнината, че Абдул, който много страдал от слънчевите лъчи, казал, че се чувства по-добре, че почти не го тресяло вече, и дори пак почнал да пее. Една вечер (но дали било вечер?), докато се греели на огъня, измъкнал от торбата на седлото си своя инструмент и запял:

— Щастлив и злочест, все на път съм с надежда,
че свойта любов ще намеря накрая,
но всуе в далечното взорът се вглежда
и ще ли съгледам лика й, не зная.
А пътят е труден и тя все остава
далечна за мен и навярно такава
е волята Божа.

С години я диря и морен съм вече,

но сладка умора за мене е тая,
че знам, тя е нейде, макар и далече,
и щом ме поиска, ще съм като в Рая.
Ще тъна до нея в любовна забрава
и песен, ах, колко щастлива, тогава
за нея ще сложа.

И всички забелязали, че абказците, които дотогава шептели безспир около тях, изведнъж млъкнали. Изслушали в мълчание песента на Абдул и след това се опитали да й отговорят: чували се безброй устни (но дали били устни?), които подсвирквали и чуруликали нежно като сладкопойни косове, повтаряйки мелодията на Абдул. По този начин установили един безсловесен разговор със своите домакини и през следващите нощи разговаряли — едните пеели, а другите сякаш свирели на флейти. Веднъж Поета подхванал една кръчмарска песен от тези, които карали да поруменяват дори парижките слугини, и Баудолино почнал да му приглася. Абказците не отвърнали, но след дълга тишина един-двама от тях засвиркали мелодиите на Абдул, сякаш за да кажат, че предпочитат тях пред новата. С което, както отбелязал Абдул, проявили тънкост на чувствата и способност да различават добрата музика от лошата.

Така, като единствен упълномощен да „разговаря“ с абказците, Абдул се почувствал прероден.

— Вече сме в царството на нежността — казал, — и значи сме близко до целта. Да вървим!

— Не — отговорил Бойди, омаян. — Защо да не останем тук? Има ли по-хубаво място на света от това, в което и да има нещо грозно, не го виждаш?

Баудолино също си мислел, че след като е видял толкова неща по широкия свят, тези дълги дни, прекарани в тъмнината, са му донесли душевен покой. В мрака се връщал към спомените си, мислел за детството си, за баща си, за майка си, за тъй милата и тъй злочеста Коландрина. Една вечер (но дали било вечер? Да, вечер било, защото абказците мълчали и значи спели), като не успявал да заспи, се раздвижил и опипал клонките на близкото дърво, сякаш търсел нещо. Напипал един плод, мек и уханен. Захапал го и веднага го обзела такава премала, че не разбирал вече дали е буден, или сънува.

Изведнъж видял — или по-скоро имал чувството, че вижда — Коландрина.

— Баудолино, Баудолино — зовяла го тя с девичия си глас, — не спирай, дори и ако там всичко ти се вижда много красиво. Трябва да стигнеш до царството на онзи отец, за когото ми говореше, и да, му дадеш чашата, иначе кой ще направи херцог нашия Баудолинчо-Коландринчо? Направи ме щастлива, защото тук не сме зле, но много ми липсваш.

— Коландрина, Коландрина — извикал или му се сторило, че вика Баудолино. — Мълчи, ти си призрак, измама, плод на този плод! Мъртвите не се връщат на земята!