Баудолино

— Така си мислиш — прекъснал го Абдул, — защото не знаеш истинската история. Една сутрин един от младежите се събудил окован във вериги в някакъв мизерен, напечен от слънцето двор. След като се мъчил няколко дни там, бил изправен пред Алоадин и се хвърлил в нозете му, заплашвайки, че ще се самоубие, и молейки го да го върне към удоволствията, без които вече не можел да живее. Тогава Алоадин му разкрил, че той е изпаднал в немилост пред Пророка и че може да си възвърне неговата благосклонност само ако прояви готовност да извърши един голям подвиг. Дал му един златен кинжал и му казал да тръгне на път, да отиде в двора на един господар, негов враг, и да го убие. По такъв начин щял да заслужи това, което желаел, а ако загинел, щял да отиде в Рая, който по всичко приличал на мястото, от което бил прогонен, и дори бил по-добър от него. Така младежът разбрал, че Алоадин имал огромна власт и внушавал страх у всички съседни владетели, без значение дали били маври, или християни, защото неговите пратеници били готови да срещнат всякаква опасност.

— Щом е тъй — отбелязал Баудолино, — предпочитам една от нашите парижки кръчми с техните момичета, които получаваш и без да плащаш. Но какво общо има тази история с теб?

— Има общо, защото когато бях на десет години, бях отвлечен от хората на Алоадин. И останах при тях пет години.

— И на десет години си се радвал на момичетата, за които ми разказа? И след това си бил изпратен да убиеш някого? Абдул, какви ми ги разправяш? — угрижен попитал Баудолино.

— Бях прекалено малък, за да бъда приет веднага между щастливците, и бях прикрепен като слуга на един евнух от замъка, който се грижеше за техните удоволствия. Но чуй сега какво открих. През тези пет години аз изобщо не видях ни помен от прочутата градина, защото младежите бяха държани в редица, оковани в онзи напечен от слънцето двор. Всяка сутрин евнухът измъкваше от един долап сребърни съсъди, пълни с течност, гъста като мед, но зеленикава на цвят, минаваше пред всеки от затворниците и ги хранеше с нея. Те я поглъщаха жадно и започваха да описват на себе си и на другите всички наслади, за които се говори в легендата. Разбираш ли, по цял ден стояха с отворени очи и се усмихваха блажено. Привечер, когато се уморяваха, започваха да се смеят, понякога тихичко, друг път без задръжки, и след това заспиваха. Така че докато растях, аз постепенно разбирах измамата, на която бяха подложени от Алоадин: живееха оковани, а си внушаваха, че живеят в Рая, и за да не изгубят тези блага, се превръщаха в оръдия на своя отмъстителен господар. А ако се върнеха живи, изпълнили задачата си, отново се озоваваха в прангите, но си връщаха това, което зеленият мед ги караше да бълнуват.

— А ти?

— Една нощ, докато другите спяха, аз се промъкнах там, където се пазеха сребърните съсъди със зеления мед, и вкусих от него. „Вкусих“ ли казах? Погълнах цели две лъжици и веднага започнах да виждам невероятни неща…

— В градината ли се озова?

— Не, може би другите са сънували градината, защото при пристигането им Алоадин им е разказвал за нея. Мисля, че зеленият мед прави човек да вижда това, което желае дълбоко в себе си. Аз се намерих сред пустинята и по-точно в един оазис, и виждах да пристига някакъв приказен керван, с камили, окичени с пера, и множество маври с пъстри тюрбани, които биеха барабани и цимбали. А зад тях, на носилка под балдахин, носен от четирима исполини, се приближаваше Тя, принцесата. Не мога да ти я опиша каква беше, беше толкова… как да кажа… ослепителна, че си спомням само един блясък, едно невероятно сияние…

— А какво й беше лицето, красиво ли беше?

— Не видях лицето й, беше забулена.

— Но тогава в кого си се влюбил?

— В нея, защото не я видях. Разбираш ли, тук, в сърцето ми нахлу една безмерна нежност, една слабост, която така и не се стопи. Керванът се отдалечаваше към дюните, аз разбирах, че никога вече няма да видя тази гледка, казвах си, че трябва да последвам това създание, но на сутринта започнах да се смея, тогава мислех, че е от радост, но всъщност това беше ефектът, който дава зеленият мед, щом силата му започне да отслабва. Събудих се, когато слънцето вече беше високо в небето и евнухът насмалко да ме изненада заспал на онова място. Тогава реших, че трябва да избягам, за да открия далечната принцеса.

— Но нали си разбрал, че е само от действието на Зеления мед…

— Да, видението беше измамно, но другото, което вече чувствах в себе си, не беше, то беше живо желание. А желанието, когато го изпитваш, не е илюзия, то е истинско.

— Но е било желание, породено от една илюзия.

— И все пак оттогава никога не пожелах да изгубя това свое желание. То беше достатъчно, за да му се посвети един живот.