Баудолино

Баудолино учел в Париж, но не преставал да следи какво става в Италия и Германия. Рахевин, подчинявайки се на заповедите на Отон, бил продължил да пише Gesta Friderici, но като стигнал до края на четвъртата книга, решил да преустанови работата, защото му се струвало, че ще е светотатство, ако надвиши броя на Евангелията. Напуснал двора с чувството за изпълнен дълг и понастоящем скучаел в един баварски манастир. Баудолино му писал, че има достъп до необятната библиотека на Сен Виктор, и Рахевин го помолил да го насочи към някои редки трактати, които биха могли да обогатят знанията му.

Баудолино, който споделял мнението на Отон за бедното въображение на нещастния каноник, сметнал за полезно да го подхрани и след като му изброил няколко заглавия на кодекси, които наистина бил видял, му цитирал и други, които направо си измислил, като „De optimitate triparum“14 от Достопочтения Беда15, един „Ars honeste petandi“16, един „De modo cacandi“17, един „De castramentandis crinibus“18 и един „De patria diabolorum“19. Все творби, които предизвикали озадачаване и любопитство у добрия каноник и той побързал да поиска преписи от тези непознати съкровища на науката. Услуга, която Баудолино щял да му направи с удоволствие, за да облекчи угризенията си за онзи пергамент на Отон, който бил унищожил, но като нямал от какво да преписва, бил принуден да излъже, че макар тези произведения наистина да били налице в абатство Сен Виктор, намирисвали на ерес и духовниците не ги показвали никому.

— После разбрах продължи Баудолино пред Никита, — че Рахевин писал на един виден парижки учен, свой познат, като го молел да изиска ръкописите от викторианците, които, естествено, не намерили и следа от такива; тогава обвинили библиотекаря в немарливост и нещастникът трябвало да се кълне, че никога не ги е виждал. Мисля си, че в края на краищата някой от отците, за да оправи нещата, се е заел наистина да напише тези книги и се надявам, че един ден някой ще ги намери.

Междувременно Поета го държал в течение за действията на Фридрих. Италианските общини престъпвали клетвите, изречени на събора в Ронкаля. Договорите изисквали от непокорните градове да съборят стените си и да унищожат военните си машини, но гражданите се престрували, че изравняват рововете около градовете, но рововете си оставали непокътнати. Фридрих изпратил свои представители в Крема, за да ги прикани да побързат, но гражданите на Крема заплашили, че ще убият императорските пратеници, и ако те не се били махнали, щели наистина да бъдат убити. След това в Милано били изпратени не други, а Райналд и един палатински граф, за да определят членовете на градския съвет, защото миланчани не можели хем да казват, че признават имперските права, хем сами да си избират консули. И там пратениците насмалко да оставят кожата си, нищо, че били не какви да е пратеници, а канцлер на империята и палатински граф! И това не стигало, а миланчани обсадили крепостта Трецо и оковали във вериги гарнизона й. После нападнали отново Лоди, но когато му пипвали този град, на императора му причернявало пред очите. И така, за да даде пример за назидание, той стегнал Крема в обсада.

Отначало обсадата се извършвала по правилата на войната между християни. Бойците на Крема, подпомогнати от миланчани, направили няколко успешни излаза и пленили множество имперски войници. Кремонците (които от омраза към братята си от Крема били тогава, заедно с хората от Павия и от Лоди, на страната на империята) построили свръхмогъщи обсадни машини и били повече обсаждащи, отколкото обсадени, но така ставало по това време. Имало великолепни сблъсъци, както с удоволствие разказвал Поета, и всички си спомняли как императорът събрал от гражданите на Лоди двеста празни бъчви, заповядал да ги напълнят с пръст и да ги хвърлят в рова, след това наредил да ги затрупат с пръст и дърва, които тези от Лоди докарали с повече от две хиляди коли, така че станало възможно да се мине с дървените чукове, наречени „котки“, и да рушат с тях стените.

Но когато тръгнали да нападат с най-голямата от дървените кули, тази, която били построили хората от Кремона, и обсадените изсипали върху нея такава градушка от камъни с техните мангани20, че насмалко да я съборят, императорът побеснял от гняв. Наредил да хванат няколко души от Кремона и Милано и да ги вържат отпред и отстрани на кулата. Смятал, че обсадените, щом видят пред себе си свои братя, братовчеди, синове и бащи, няма да посмеят да стрелят. Не предвидил обаче колко силен може да бъде и гневът на хората от Кремона — и на тези, които били на стените, и на тези, които били завързани отвън. Именно последните викали на своите братя да не мислят за тях и онези от стените със стиснати зъби и сълзи в очите, убийци на собствените си роднини, продължили да обстрелват кулата, като убили деветима от своите.