Баудолино

Това разказваше Баудолино на Никита, за да му обясни как нашите приятели още през първите си години в Париж и още почти голобради, започнали да се запалват по тази история, която години по-късно щяла да ги отведе накрай света.

7. Баудолино пише любовни писма на Беатрикс и стихове за Поета

Настъпила пролетта и Баудолино открил, че неговата любов непрекъснато расте — както се случва с влюбените по това време на годината — и не се уталожва чрез мизерните приключения с простите девойчета, а напротив, сравнена с тях, се засилва, защото Беатрикс, освен с предимствата си като изящност, ум и кралско потекло, имала и друго — своето отсъствие. Абдул пък не преставал да го измъчва, като всяка вечер галел струните на своя инструмент и пеел все нови песни, заради които Баудолино, в желанието си да им се радва пълноценно, научил вече и провансалски.

През май дните са ясни — всеки влюбен го знае,
но от птичата песен днес печал ме обзима,
за това, че откакто мойто скитане трае,
тя ми спомня за тебе, о, далечна любима,
и на сладкия славей да се радвам не мога,
и не виждам разкоша белоснежен на глога.

Баудолино мечтаел и си казвал: „Абдул се измъчва, че няма да зърне никога своята непозната принцеса. Блазе му! По-страшна е моята мъка, защото, рано или късно, някой ден ще видя отново своята любима, пък нямам щастието да не съм я виждал никога, а имам — обратно — нещастието да зная коя е и как изглежда. Но ако Абдул намира утеха да изказва мъката си пред нас, защо аз да не мога да се утешавам, като разказвам на нея своята?“

С други думи, Баудолино се досетил, че би могъл да укроти туптенето на сърцето си, като изложи в писмен вид това, което изпитва, й че нямало да е добре, ако любовта му се лишела от тези съкровища на нежността. И така, късно вечер, докато Поета спял, Баудолино пишел.

„Звездата осветява полюса и луната оцветява нощта. Но мой водач е едно сияйно небесно тяло и ако, прогонила мрака, от изтока изгрее моята звезда, мисълта ми ще разпръсне мрака на страданието. Ти си моята звезда, носителка на светлина, която ще пропъди нощта, а без теб е мрак самата светлина, докато с теб самата нощ е сияйна светлина“

И след това; „Когато съм гладен, ти едничка засищаш глада ми, когато съм жаден, ти едничка утоляваш жаждата ми. Но какво говоря? Ти възстановяваш, но не засищаш. Никога не съм се насищал и никога няма да се наситя на теб…’“ И още: „Тъй голяма е твоята нежност, тъй възхитително е твоето, постоянство, тъй дивен е звукът на твоя глас, такива са прелестта и изяществото, които те венчаят, че би бил извънредно неучтив всеки опит да бъдат изразени с думи. Нека се разраства все повече огънят, който ни изгаря, и нека получава той все ново и ново гориво, и колкото по-скрит остава, толкоз повече да бушува, измамил завистливците и вразите, тъй че винаги да остава съмнението за това кой от нас двама ни обича повече, и то така, че между нас непрекъснато да се води прекрасният двубой, в който побеждават и двамата…“

Били чудесни писма и когато ги препрочитал, Баудолино тръпнел и все повече се влюбвал в създанието, което било способно да внуши такава пламенност. Стигнал дотам, че вече не можел да сдържи желанието си да узнае как би се отнесла Беатрикс към такава бурна нежност, и решил да предизвика отговора й. И като се постарал да наподоби нейния почерк, сам си написал: