Баудолино

И така, това момче се казвало Абдул, както се полага на един мавър, но майка му била родом от Хиберния и това обяснявало рижите му коси, защото всички, които идвали от този далечен остров, били червенокоси и освен това се славели като чудаци и мечтатели. Баща му бил провансалец от семейство, което се било преселило отвъд морето след завладяването на Йерусалим, преди петдесет, че и повече години. Както обяснявал Абдул, тези благородни франки от отвъдморските царства били възприели обичаите на завладените от тях народи, носели тюрбани и другите там арабски дрехи, говорели на езика на враговете си и едва ли не следвали предписанията на Алкорана. Именно по тази причина един хибернианец (по-скоро половин) с рижи коси бил наречен Абдул и имал лице, почерняло от слънцето на онази Сирия, в която бил роден. Мислел на арабски, а на провансалски разказвал древните саги на ледените Северни морета, които бил научил от майка си.

Баудолино веднага го попитал дали не е дошъл в Париж, за да стане отново добър християнин и да говори, както се диша, тоест на добър латински. Но Абдул бил доста пестелив по въпроса за причините, поради които бил дошъл в Париж. Говорел за нещо, което му се било случило, явно неприятно, за някакво изпитание, на което бил подложен още като малък и което било толкова ужасно, че благородните му родители решили да го изпратят в Париж, за да го спасят от не знам какво си отмъщение. Докато разказвал, лицето му потъмнявало, почервенявало, доколкото можело да почервенее лицето на един мавър, ръцете му се разтрепервали и Баудолино бързо сменял темата.

Младежът бил умен и само след няколко месеца в Париж вече говорел латински и местното наречие, живеел при вуйчо си, каноник в абатството Сен Виктор, едно от светилищата на знанието в този град (а може би и в целия християнски свят), с библиотека, по-богата от Александрийската. И това обяснявало защо през следващите месеци, благодарение на Абдул, Баудолино и Поета получили достъп до това хранилище на световното знание.

Баудолино запитал Абдул какво е писал по време на лекцията и другарят му му обяснил, че бележките му на арабски се отнасяли до някои неща, които казвал учителят за диалектиката, защото арабският без съмнение бил най-подходящият език за философията. Що се отнасяло до другото, то било на провансалски. Не искал да говори за това, дълго се дърпал да каже, но е изражение на човек, който иска да го молят още, най-сетне го превел — били стихове и звучали горе-долу така: О, любов моя от далечни земи, сърцето ми по тебе крее… о, цъфнала градинко моя, о, непозната моя, о, приятелко моя.

— Ти пишеш стихове? — запитал Баудолино.

— Пея песни. Пея това, което изпитвам. Аз обичам една далечна принцеса.

— Принцеса ли? Коя е тя?

— Не зная. Видях я — не, не я видях, но все едно че съм я виждал, — когато бях затворник в Светата земя… Е, когато преживях нещо, за което още не съм ти говорил. Сърцето ми пламна и се заклех във вечна любов към тази Дама. Реших да й посветя живота си. Може би някой ден ще я намеря, но се страхувам от този миг. Толкова е хубаво да линееш по една невъзможна любов.

Баудолино тъкмо се готвел да каже: „Е, добре си се наредил!“, както казвал баща му, но се сетил, че и той линее по една невъзможна любов (макар че без съмнение той бил виждал в плът и кръв Беатрикс и нейният образ натрапливо го преследвал нощем), и изпитал съчувствие към съдбата на приятеля си Абдул.

Така започнало едно чудесно другарство. Още същата вечер Абдул се появил в стаята на Баудолино и Поета с един инструмент, какъвто Баудолино никога не бил виждал, с форма на бадем и с множество опънати струни. Абдул раздвижил пръсти по тези струни запял:

— Щом потокът бързотечен
сред зелената ливада
се избистри и цветята
се усмихнат на зефира,
и на славея звънчето
звънне в мрака, чуй как жарка,
му приглася мойта песен!

О, любов от край далечен,
все по теб сърцето страда,
а лекарство по земята
в теб единствено намира,
в теб създание, което
сред тъгите ми се мярка
като светъл лъч небесен.

Искам да цъфтиш до мене,
мое ненагледно цвете-
по света не знам да има
друга християнска дама,
ни арабка, ни юдейка
като тебе, хубост висша,
но печалбата ти де е?

Чуй сърцето ми как стене
сутрин, вечер как зове те!
Ах, защо не сме, любима,
тук или при тебе, двама! —
Ти си слънчевата грейка,
по която то въздиша
и горчиви сълзи лее!