Баудолино

Мелодията била нежна, акордите събуждали непознати или приспани страсти и Баудолино си мислел за Беатрикс.

— Исусе Христе! — възкликнал Поета. — Защо не умея да пиша толкова хубави стихове?

— Аз не искам да ставам поет. Пея за себе си и толкова. Ако искаш, ще ти ги подаря — предложил Абдул, вече разнежен.

— Не става — отвърнал Поета. — Ако ги преведа от провансалски на немски, на нищо няма да заприличат…

Тримата станали неразделни и когато Баудолино се опитвал да не мисли за Беатрикс, проклетият червенокос мавър взимал гадния си инструмент и запявал песни, които раздирали сърцето на Баудолино:

— Славеят, запял в шумака,
страст жадува и когато
чуя отговора жарък
на зова му да се слива
със шума на лес и ручей,
щастие за мене туй е
да ги слушам отдалече.

А сърцето мое чака
само дружбата, която
е достатъчен подарък
за душата ми свенлива,
и когато има случай
да те види или чуе,
чувства се в небето вече.

Баудолино си казвал, че един ден и той ще напише песни за своята далечна императрица, но не знаел как се прави това, защото нито Отон, нито Рахевин му били говорили за поезия, освен когато му преподавали някой свещен химн. За момента използвал Абдул, за да получи достъп до библиотеката на Сен Виктор, където прекарвал дълги сутрини, откраднати от лекциите, движейки устни не над учебници по граматика, а над приказни текстове като историите на Плиний, романа на Александър, географията на Солин и етимологиите на Исидор…

Четял за далечни земи, където живеели крокодили — големи водни змии, които след като изяждали хората, плачели, движели си горната челюст и нямали езици; четял за хипопотами — полухора-полуконе, за горския звяр с магарешко тяло, задник на елен, гърди и плешки на лъв, крака на кон, един раздвоен рог, уста, разцепена до ушите, от която излизал почти човешки глас, и вместо зъби — една голяма кост. Четял за страни, където живеели хора без колена, хора без езици, хора с огромни уши, с които предпазвали телата си от студа, и хора с един крак, които бягали извънредно бързо.

И тъй като не си позволявал да изпраща на Беатрикс чужди стихове, а едва ли щял да посмее да й ги праща, дори сам да ги пишел, той решил, че както на любимата се поднасят цветя и накити, той ще й подари всички чудеса, които откривал. И започнал да й разказва за равнини, където растели дървета, раждащи брашно и мед, за планината Арарат, на чийто връх при ясно време се забелязвали останките от Ноевия ковчег, и всички, които били стигали дотам, казвали, че са пипнали с пръст отворите, от които бил избягал демонът, когато Ной изрекъл „Да славим Бога!“. Говорил й за Албания, където хората били най-белите на света и имали редки косми като котешки мустаци; за една страна, където ако някой се обърнел на изток, хвърлял сянка надясно, и за друга, където живеели много зли хора и където, като се ражда дете, всички са в траур, а като умре някой, вдигат голям празник; за земи, където се издигали огромни планини от злато, пазени от мравки, големи колкото кучета, и където живеели амазонките, жени-воини, които властвали над мъжете от съседната страна, и ако родели мъжко дете, го изпращали на бащата или го убивали, а ако родели женско, изгаряли едната му гърда с нажежено желязо, ако било от висок ранг — лявата, за да може да носи щит, а ако било от нисък — дясната, за да може да стреля с лък. И накрая й разказвал за Нил, една от четирите реки, които извирали от планината на Земния рай, която протичала през Индийските пустини, после потъвала под земята, отново изскачала на повърхността край планината Атлас и накрая, след като прекосявала Египет, се вливала в морето.

Но когато стигал до Индия, Баудолино почти забравял за Беатрикс и мислите му политали към други мечтания, защото си бил втълпил, че там някъде трябвало да се намира, ако изобщо съществувало, царството на онзи презвитер Йоан, за когото му бил говорил Отон. За отец Йоан Баудолино не бил престанал да мисли нито за миг: сещал се за него всеки път, когато четял за някоя непозната страна, особено ако пергаментът бил изпъстрен с миниатюри на странни същества като рогатите хора или пигмеите, които цял живот се бият с жеравите. Толкова много мислел за него, че вече го чувствал като семеен приятел. Така че да знае къде се намира той било за него много важно и ако не бил никъде, трябвало да му намери една Индия, където да го разположи, защото се чувствал обвързан от една макар и неизречена клетва край смъртното ложе на скъпия епископ.