Баудолино

А ако все пак студентът успеел да съблазни истинска госпожа или пък някоя девствена госпожица, рано или късно съпрузите или бащите научавали и довтасвали, готови да се бият с юмруци и дори с оръжие, стигало се до битки, на земята оставал убит или ранен, почти винаги съпругът или бащата, и пак се налагало да се бият със стрелците на Настоятеля. Баудолино не бил убил никого и винаги се държал настрани дори от юмручните схватки, но е един съпруг (и касапин) си имал голяма разправия. Пламенен в любовта, но предпазлив във военните дела, когато съпругът нахлул в спалнята, размахвайки кука за окачване на месо, нашият човек веднага направил опит да избяга през прозореца. Но докато преценявал височината преди да скочи, се забавил достатъчно, за да получи една рана на бузата, която разкрасила завинаги лицето му с белег, достоен за човек на оръжието.

От друга страна, да свалиш и девойче от простолюдието не било толкова лесно и изисквало дълго причакване (с пропускане на лекции) и цели дни дебнене от прозореца, което в крайна сметка пораждало досада. Тогава младежите зарязвали мечтите за съблазняване и се впускали в разни забави — поливали с вода минувачите, целели жените с грах, издухван през тънка цев, или направо се гаврели с учителите, които минавали отдолу, а ако те се развиквали, ги следвали на групи чак до домовете им, където започвали да хвърлят камъни по прозорците, защото нали им плащали за преподаването, значи имали някакви права.

Така Баудолино разказваше на Никита това, което бе премълчавал пред Беатрикс, а именно, че се превръщал в един от онези младежи, които независимо от това дали следвали либерални изкуства в Париж, юриспруденция в Болоня, медицина в Салерно или магически науки в Толедо, на нито едно място не се научавали на добри обноски. Никита се чудеше дали да се възмущава, смайва или забавлява. Във Византия имаше само частни училища за децата на богатски семейства, където те от най-крехка възраст учеха граматика и четяха нравствени произведения и бисерите на класическата литература. След единайсетата година учеха поезия и реторика, упражняваха се да пишат по литературните образци на древните. И колкото по-изтънчени бяха термините, които използваха, колкото по-сложни бяха синтактичните конструкции, толкова по-голяма беше вероятността да имат блестящо бъдеще в имперската администрация. После или ставаха учени в някоя обител, или се отдаваха на науки като правото или астрономията при частни учители. Но учеха сериозно, докато, както изглеждаше, в Париж студентите се занимаваха с всичко друго, само не с учене.

Баудолино възрази:

— В Париж се работи много. Например след първите години студентите вече участват в диспутите, а в диспута човек се научава да формулира възражения, да ги подкрепя с аргументи и да стига до крайното решение на даден въпрос. И после, не си мисли, че лекциите са най-важното нещо за един студент, нито че кръчмите са само място, където човек си губи времето. Най-хубавото на школата е, че се учиш от учителите, разбира се, но много повече от другарите си, особено от по-големите, когато ти разказват какво са прочели и ти откриваш, че светът навярно е пълен с прекрасни неща и че за да ги опознаеш, след като животът няма да ти стигне да обиколиш цялата земя, не ти остава друго освен да прочетеш всички книги.

Баудолино имал възможност да прочете много книги при Отон, но не си представял, че на света има толкова, колкото имало в Париж. Не всички имали достъп до тях, но късметът, или по-точно редовното посещаване на лекциите, му помогнали да се запознае с Абдул.

— За да ти обясня какво общо имаше Абдул с библиотеките, трябва да се върна малко назад, господин Никита. И така, докато слушах една лекция, както обикновено духайки си на ръцете, за да се стопля, и със замръзнал задник, защото сламата изобщо не помагаше при този под, заледен като навред в Париж в тези зимни дни, една сутрин забелязах до мен едно момче, което по цвета на лицето приличаше на сарацин, но беше с рижи коси, нещо, което не се среща при маврите. Не зная дали слушаше лекцията, или се беше задълбочило в собствените си мисли, но погледът му се рееше в празното пространство. От време на време потреперваше и се загръщаше с дрехите си, после пак се заглеждаше нагоре, и току записваше нещо на плочата си. Протегнах врат и видях, че едната половина от написаното е на арабски, с онези букви, дето сякаш са нацвъкани от мухи, а другата — на език, който приличаше на латински, но не беше, и дори ми напомни за диалектите от моите земи. Когато лекцията свърши, се обърнах към момчето и го заговорих. То ми отговори любезно, сякаш отдавна бе търсило да си поприказва с някого. Сприятелихме се, тръгнахме да се разхождаме край реката и то ми разказа своята история.