Беззвездната корона

Джейс дойде при нея, докато чакаха да свършат последните приготовления преди отпътуването им. Прикри прозявката си с юмрук. Вече бе късна сутрин, но тя не можеше да го вини, че е уморен. Снощи бяха стояли до късно, планирайки това пътешествие през морето.

Джейс засенчи очи срещу замъгленото сияние на слънцето, за да обхване с поглед целия съд.

— Трудно е да се повярва, че това е малък кораб, предназначен за умело маневриране. Ветрокорабът, с който пристигнах от родните си Защитни острови, беше пет-шест пъти по-голям. Но тогава бях още малък, само на седем, и тепърва ми предстоеше да си взема изпитите в Манастира, така че може би споменът ми за онзи товарен кораб се е раздул с времето.

Той ѝ се ухили, явно се опитваше да разсее безпокойството ѝ с глупава шега. Тя му отвърна с вяла усмивка. Това бе най-доброто, на което бе способна.

— Снощи — продължи той — дочух онзи пират Дарант да споменава името на кораба. „Врабчарят“. Да се надяваме, че ще се окаже също толкова бърз като тази птица. Фрел каза, че можем да стигнем бреговете на Аглероларпок за по-малко от два дни, което ми се струва невероятно.

„Наистина е невероятно.“

Никс скръсти ръце на гърдите си. През нощта бе спала малко. Беше се мятала в леглото си в малката стая в хана, измъчвана от сънища, в които луната се стоварваше върху Земята. Всичко се случваше прекалено бързо. Чувстваше се лишена от опора и подмятана насам-натам. Беше загубила толкова много, а спечеленото само я ядосваше и дразнеше.

Хвърли поглед към рицаря — може би неин баща, — който обсъждаше последните подробности с Дарант и Фрел. Двата варгъра на Грейлин клечаха отстрани, косматите им уши бяха вирнати и се въртяха, улавяйки всичко наоколо. Очите им се обърнаха едновременно към нея, сякаш животните бяха доловили вниманието ѝ. Погледите им се впиха в Никс, поздравявайки новата членка на глутницата им — може би се чудеха защо стои настрани.

Тя също усещаше връзка с тях. Тих вой отекна в черепа ѝ. Но тя не можеше да се насили да се приближи. Беше стояла далеч от Грейлин, несигурна какво да мисли за този непознат, който бе толкова здраво свързан с миналото ѝ. Първоначалният ѝ гняв към него бе отслабнал до неловкост и подозрение. Разбираше, че дистанцираността ѝ го наранява, особено след като бе отклонила всичките му опити да говори с нея. Но все пак не можеше да отрече, че някаква нейна част се наслаждава на страданията му.

Тропот на ботуши я накара да се обърне. Канти вървеше към тях по дъските, минаващи по полето. Придружаваха го две сурови млади жени от екипажа в еднакви сиви кожи и тъмни наметала. Биха могли да са сестри, само че едната имаше тъмнобадемова кожа и светлоруса коса, а другата бе съвсем бледа и косата ѝ чернееше като гарванови криле. Двете бяха завели принца до пазара на Спокоен кът, за да си попълни запаса от стрели. Макар че ако се съдеше по хищните им погледи и скритите усмивки, които си разменяха зад гърба му, го бяха придружили с по-похотливи намерения.

Канти изглеждаше в блажено неведение за това и се приближи към Никс и Джейс с широка усмивка. Повдигна едното си рамо, после другото. И на двете носеше кожени колчани, от които стърчаха ивичести оперения на стрели, като два смъртоносни букета. Жените от двете му страни — носеха снопове от същите стрели на гърбовете си — продължиха към кораба.

Принцът спря до Никс и кимна към колчаните.

— Кетра’кайски стрели — каза, изпълнен с въодушевление. — С костен връх, тяло от черна елша и оперение от ястреб кокошар. Няма по-добри в цялата Корона.

Джейс гледаше завистливо принца и той забеляза вниманието му, посегна зад кръста си и извади двуостра брадва със сива дръжка.

— Намерих това в една ковачница. Изкована е от гулд’гулска стомана, с дръжка от нечуплив камък, направена от клон, донесен от вкаменената гора Мъртволес. Тукашните горяни ценят тези брадви много високо. Говори се, че остриетата им не затъпявали.

И тикна оръжието в ръцете на Джейс. Приятелят ѝ го хвана с две ръце, изпробва тежестта му и се усмихна.

— Благодаря.

Принцът само сви рамене.

— Ако не друго, ще ти послужи да бръснеш тази четина, която наричаш брада.

Джейс пренебрегна закачката и продължи да се хили.

Канти се намръщи.

— Вие двамата защо още не сте на борда? Мислех, че аз ще съм последният и ще скоча на кораба, докато развързват въжетата.

След което забърза невъзмутимо към рампата, спусната от лявата страна на бързолета, сякаш да се носи по ветровете бе нещо, което правеше непрекъснато.

„Може и така да е.“

Никс го последва, оглеждайки дебелите стоманени въжета, които се спускаха от балона към изящната дървена лодка. „Врабчарят“ приличаше на стрела със стоманен връх. Дебел кил минаваше от плоската му кърма към заострения му нос, който бе подсилен със стоманена обшивка. В носа бяха изрязани два дълги тесни прозореца, като присвитите очи на съименника му. Редица малки кръгли прозорчета се точеше към кърмата току под плоската палуба, която бе издигната отпред и отзад, за да образува предна и задна палуба.