Беззвездната корона

— Пророчеството на яр’врен — промълви Ксан.

Шая огледа стаята.

— Ето това ме събуди. Ние, Спящите, стоим заровени в дълбините на света, докато не се появи нужда от нас. Но ние не сме единствените стражи, оставени тук, докато светът се забавяше. Онези преди нас…

Млъкна и се намръщи, явно търсеше думи да обясни, или може би просто се опитваше да пришие онова, което знаеше, върху дупките от знанието, разбито на пода. Започна отново.

— Онези преди нас, те са вложили дарби в други, посели са ги в кръвта им, създавайки вместилища за спомени. Те са били живи стражи, които са бдели, докато ние спим, и са можели да се променят заедно със света, за разлика от нас. Те са били създадени, за да поддържат една вечна памет, споделена и запазена сред големия им брой.

Никс задиша по-тежко и затвори очи.

„Аз познавам тези стражи.“

Спомни си нападението в блатата, когато съзнанието ѝ се сля с отмъстителната орда, връхлитаща Брайк. Тя бе споделяла очите им, копнежите им — но също така си бе представяла двете огнени очи, отвръщащи на погледа ѝ. В онези моменти долавяше по-великия разум зад този поглед, нещо безвременно и мрачно, студено и непознаваемо. Неговата необятност я бе уплашила.

Отвори очи и видя, че Шая я гледа. На бронзовото ѝ лице блестеше същата тази древност.

Никс разбра, че огненият разум в блатата е равен на това, което лежеше тук. Онези огромни очи — взиращи се от мрака към нея — не бяха просто споделените умове на живеещите в момента прилепи. Бяха всичките им умове, минали и настоящи, спомените на всеки прилеп, живял някога, простираха се надалеч в древното минало — всичко това обединено в една сила.

Шая сякаш прочете на лицето ѝ зараждащото се разбиране и кимна. После хвърли поглед към другите.

— Дарът, който са получили тези живи стражи… ние Спящите също го имаме.

— Говориш за юларната песен — каза Ксан. — Това е и наша дарба.

Шая се усмихна тъжно.

— По погрешка.

Никс трепна, но Ксан изглеждаше втрещена, наранена.

— Не искам да кажа нищо лошо с тези думи — утеши я Шая. — Тази дарба е преминала у вас много отдавна. Може би с помощта на някаква болест, може би чрез смесица от отрова и кръв. Но веднъж попаднало там, семето е намерило плодородна почва, и тъй като е носело полза, която си струва да се предаде на поколенията, е пуснало дълбоки корени у един благословен народ.

— Кетра’каите — каза Ксан.

— А може би и у други. — Бронзовото чело на Шая се смръщи недоволно. Тя отново се запъна, може би бе срещнала нова дупка в паметта си. — Не само, че това семе се е разпространило по невнимание, но и дарбата… се е променила, докато ние сме спали, и е пуснала разклонения, които никой не си е представял.

Погледът ѝ намери отново Никс.

Фрел прекъсна речта ѝ. Той обикаляше около масата и се взираше в сияещите развалини на Земята.

— Всичко това е много интересно, но не върху него трябва да се съсредоточим. — Лицето му бе смръщено от тревога. — Лунопадът. Кога ще стане?

Шая стисна устни и се намръщи.

Райф притисна длани една към друга.

— Моля те, не казвай пак „много е било загубено“.

Лицето на Шая омекна и тя посегна да го докосне по ръката.

— Не е това. Но променливите са много. Дори за мен. Мога да дам само приблизителен отговор.

— Кога ще стане? — настоя Фрел.

Шая заговори по-тихо.

— След не повече от пет години. Може би само след три.

Фрел наведе глава, явно обмисляше това страшно предсказание. Никой друг не продума. Алхимикът въздъхна и вдигна отново лице към Шая.

— Тогава как можем да го спрем?

Шая се обърна към развалините на Земята.

— Не можете.

55.

Рит стоеше до щурвала на „Пиул“. Командирът на бойния кораб бе от другата му страна. Оттатък извитите прозорци на носа редица черни скали разделяше света отпред, с мъгла долу и тъмни облаци горе. Две колони дим се издигаха някъде от подножието на скалите.

Рит стискаше в ръка напуканото кълбо, вперил поглед напред. Проклинаше дългото време, което му бе отнело да се прехвърли на „Пиул“, да обърне огромния боен кораб и да го подкара към Булото. Явно в подножието на скалите вече се бе завързала някаква схватка. Докато се приближаваха към тези тъмни чукари, два огнени проблясъка бяха озарили мъглите отпред.

Сега всички на бака наблюдаваха небето.

„Какво ли става под онези мъгли?“

— Там! — обади се Браск и посочи наляво.

Върхът на един сив балон проби бялата пелена, после потъна отново. Изглежда, се отдалечаваше от скалите.

Браск го разпозна с един бегъл поглед.

— Небесен сал.

После се подаде друга, по-остра перка на черна газова торба, която теглеше със себе си корпуса на тесен съд със заострен нос.

— Ловният катер — каза Рит.

— Преследва сала. — Браск се премести на другия прозорец и загледа как гонитбата минава от лявата им страна.

Ловният катер отново потъна в мъглите. Малки огнени проблясъци озариха облаците, когато нападателният съд се опита да изкара на открито плячката си с избухващи стрели, изтласквайки я от скалите.