Беззвездната корона

Шая продължи да куцука през стаята. Дори Райф я остави да върви сама, привлечен към масата от любопитството си. Цветовете в сферата се вихреха и кръжаха, а после бавно започнаха да образуват глобуса на някакъв свят.

Суша се издигаше, морета нахлуваха, облаци се носеха над повърхността.

— Що за магия е това? — попита Фрел и протегна ръка към сиянието.

— Недей — предупреди го Райф и отстъпи назад.

Фрел не му обърна внимание и смело прекара ръка през глобуса. Пръстите му минаха безпрепятствено, само раздвижиха леко образа, както когато плъзнеш ръка през дима на огън. След миг обаче миражът се върна към предишната си форма.

Никс се взираше като хипнотизирана. Пред нея светът се въртеше бавно, разкривайки всяка брегова линия, планински масив и море. Докато всички тези земи минаваха пред нея, тя оглеждаше повърхността.

— Не виждам тук нищо, което да прилича на Короната — прошепна тя. — Това не може да е нашата Земя.

Фрел кимна.

— Трябва да е светът на старите богове — мястото, откъдето са дошли.

Образът от време на време се накъдряше, сякаш повредата в масата се опитваше да попречи на разкриването на този свят. Но засега все още се държеше.

Райф погледна през стаята.

— Шая…

Доловила загрижеността в гласа му, Никс заобиколи да застане до него. Бронзовата жена бе стигнала до другия край на стаята. Там на стената имаше висок меден щит, ограден с ръб от дебело стъкло. Мрежа от медни и стъклени тръбички криволичеше през стъклото и потъваше в стената.

— Прилича ми на пашкула, в който я видях за първи път — каза Райф.

Шая посегна към рамото си и съдра робата. Тя се свлече около глезените ѝ, разкривайки голотата ѝ пред всички. Шая прекрачи дрехата и се качи по късата рампа, водеща към нишата.

— Не. — Райф забърза след нея, явно уплашен от най-лошото.

Останалите го последваха, но закъсняха. Шая се обърна с гръб към щита и се притисна към него. Когато контактът бе установен, подът се разтърси от мощен звън. Шая се изправи рязко, отметна глава назад и тя издрънча в медта.

Само след миг стъклото около нея изсветля. Медният щит засия. Златен еликсир потече по кристалните тръбички. Подът под краката им запулсира. Никс го усещаше в костите си, като туптенето на някакво огромно сърце, което черпи сила отдолу. Самият въздух се изпълни с енергия.

Докато гледаха, цялата тази яркост — на кристалното стъкло, златната течност и сияещата мед — се просмука в Шая. Бронзът ѝ заблестя като току-що излят. Фигурата ѝ сякаш се разтопи и потече. Драскотините и вдлъбнатините изчезнаха. В очите ѝ сега грееше светлина, която можеше да се опише само като болезнена. Пръстите ѝ се сгърчиха страдалчески.

Райф пристъпи напред, но Фрел го спря.

— Шая — изстена Райф.

След няколко мига светлината започна да помръква. В същото време бронзовата фигура стана по-твърда. Всякакво изражение се оттече от лицето на Шая. Ръцете ѝ се прилепиха към медта. После клепачите ѝ се спуснаха, не като на заспиващ човек, а по-скоро като затварянето на мънички люкове. Шая стоеше неподвижно, а светлината около нея се стопи до слабо сияние.

А после пулсирането на пода също утихна.

Всички бяха затаили дъх.

— Какво стана? — попита Фрел.

Никс се взираше в пустотата пред себе си.

— Мисля… мисля, че тя ни напусна.

Райф крачеше нервно пред сияещия пашкул и кършеше тревожно ръце. Дишаше тежко и все още се чувстваше замаян. Чуваше как другите си шепнат, докато той стоеше на пост.

Спомни си как бе намерил Шая в съвсем същата поза, сияеща бронзова статуя в златна паяжина. Спомни си за смайването и несравнимия ужас на онзи момент.

Сега всичко си бе отишло, угасено като свещ в тъмното.

Спря и започна да се моли на бронзовата статуя: „Моля те, не си отивай.“

И все пак осъзнаваше егоизма в молбата си. Взираше се в тялото ѝ, върнато отново към бронзовото си съвършенство. Спомни си одевешните си притеснения, когато я гледаше как куцука по медния тунел: „Може би изобщо не трябваше да излизаш от яйцето си. Този свят е прекалено суров дори за жена от метал.“

Може би желанието му се бе сбъднало.

Пренебрегвайки риска, той се качи по рампата и застана в сиянието ѝ. Вдигна ръка и посегна към гърдите ѝ. Опря длан в бронза, който бе топъл като обикновена плът.

Просълзи се от загубата си.

И все пак трябваше да я остави.

„Остани в мир, мила Шая.“

Наведе поглед и свали ръката си — и усети как нечии топли пръсти я хващат.

Взря се в очи, които блестяха в съвършено лазурносиньо; стъклото бе толкова живо, че никой не би казал обратното. Тя сведе глава в знак на благодарност. Вдигна ръка ѝ я сложи на бузата му. Люлчината песен на майка му зазвуча отново в главата му, само че много по-силна отпреди.

Тя го пусна и мина покрай него. Движеше се невъзмутима в своята голота. Другите се приближиха. Шая отиде до една част от стената вляво от пашкула. Махна с ръка и медта изчезна като дим, разкривайки ниша.

Отвътре бликна светлина. Идваше от кристален куб, нашарен с медни жилки, в чиято сърцевина пулсираше златна маса.

Тя го извади много внимателно и го притисна към голия си пъп.