Беззвездната корона

Райф си спомни за мините на Варовиково, за ифлелена Рит, който бе влял своя кръвороден еликсир на същото място. Спомни си как животът на бедното момиче бе преминал в Шая, за да я събуди за суровия свят.

Този път обаче нямаше ужас.

Кристалният куб засия по-ярко… а после потъна в бронзовата ѝ плът и изчезна. Сякаш Шая вкарваше в себе си ново сърце, достатъчно силно да издържи на този свят.

Той хвърли поглед към другите, които изглеждаха не по-малко смаяни.

Шая отиде от другата страна на пашкула и повтори жеста си, отваряйки втора ниша. Оттам не я посрещна сияние. Тя извади отвътре кристален куб върху поставка. Стените му бяха толкова прозрачни, че почти не се виждаше. Тя го вдигна от поставката и се обърна. После тръгна към стъклената маса, където бавно се въртеше трепкащият свят.

Може би нейният свят.

Всички я последваха.

Тя хвана куба с две ръце и в него се вля мека светлина. Шая най-сетне заговори. Това не бе предишният шепот, а по-силен и по-ясен глас. Все пак личеше, че ѝ е трудно.

— Много… е било загубено — каза тя. Хвърли жален поглед към счупеното стъкло по пода. — Аз не съм яла… цяла.

Райф преглътна, спомняйки си какво бе казала Ксан на Пратик. „Шая носи в себе си духа на стар бог, който още не се е успокоил напълно.“ Може би това все още важеше.

— Мога само да се надявам да направя достатъчно. — Гласът ѝ спадна до шепот, но не от слабост, а от объркване и страх. — Ще ви покажа каквото мога… ще споделя малкото, което ми бе оставено от липсващия Пазител.

Погледна назад към пашкула.

Райф също се взря нататък намръщен. „Да не би някой друг да е стоял там и да си е тръгнал?“ Ако бе така, усещаше, че това е станало много отдавна.

Шая отново изгледа тъжно останките в стаята. Райф се зачуди дали щетите тук са нанесени умишлено, или се дължат на някакво земетресение, може би когато в далечното минало Булото се е издигнало.

Фрел се примъкна по-наблизо.

— Шая, какво можеш да ни покажеш?

Тя върна вниманието си към кристалния куб и прокара длан над него. Трепкащият свят пред нея изведнъж изхвърли пламтящо слънце, което се стрелна през стаята и увисна високо във въздуха като ярък фенер. После се отдели и сребриста луна, която закръжи над главите им, обикаляйки въртящия се свят.

На Райф му се замая главата от цялото това зрелище.

— Така се започна… — изрече напевно Шая и махна отново с ръка. — Преди над триста хилядолетия…

Въртенето на глобуса постепенно се забави. Докато това ставаше, земи потъваха, океани кипваха и ветрове разяждаха планините. Мощни земетресения разкъсваха света, издигайки нови брегове и унищожавайки други. Накрая въртенето спря напълно и едната страна остана да пламти под слънцето, а другата тънеше в мрак и сенки.

И все пак времето продължаваше да тече пред очите им. Лед се трупаше от тъмната страна, докато слънцето превръщаше другата в пясък. Между тези две крайности една здрачна ивица опасваше света, червеникава в единия край, сенчеста в другия. Земите в тази ивица блестяха от гори и реки или бяха нашарени с високи планини и вълнообразни зелени хълмове. Сини океани се вихреха около всичко това, опасвайки този нов свят.

Само че той не беше нов.

Никс се приведе по-наблизо, взирайки се ококорено и немигащо в северната част на този здрачен пръстен. Гласът ѝ бе изпълнен с неподправено смайване.

— Това е… Това е нашата Корона.

При това разкритие Никс залитна назад, сякаш разстоянието можеше да опровергае думите ѝ. Отказваше да го повярва, но знаеше, че е вярно.

— Земята някога се е въртяла — ахна тя. Опита се да побере тази мисъл в главата си, но тя ѝ изглеждаше прекалено огромна.

Фрел се обърна към Шая.

— Не разбирам. Какво е спряло въртенето ѝ?

Тя се взираше в замръзналия глобус.

— Не мога да кажа. Много е било загубено…

Никс направи още една крачка назад и под петата ѝ изхрущяха кристали. Тя усети мащабите на знанието, натрошено и унищожено тук. При хрущенето Шая трепна, сякаш за да потвърди това.

После се обърна към Фрел.

— Това не е въпросът, който трябва да зададеш.

— Тогава кой е?

— За да разбереш… — Шая върна вниманието си към трептящия образ на Земята. Прокара ръка над куба в дланта си. — Сега видя миналото. А това е, което ще стане.

Те се вгледаха, но като че ли не ставаше нищо. Земята оставаше неподвижна, с една пламтяща страна и една замръзнала. А после нещо прелетя покрай рамото на Никс, сребърен проблясък. Тя се приведе стреснато, само за да осъзнае, че това е сияещата луна.

Изтръпна. Знаеше какво ще се случи.

Луната заобиколи, минавайки призрачно през Фрел и Райф. Ксан вдигна тоягата си срещу нея, но тя прелетя и през дървото. Кръжеше около трепкащия свят, приближаваше се все повече — отначало бавно, после по-бързо.

Накрая направи една последна обиколка и се заби в него. Ударът разтърси образа над масата. Вълни на разрушение плъзнаха от мястото на сблъсъка, заличавайки всичко по пътя си: земи, океани, лед и пясък. Нищо не бе пощадено. Само след миг развалините на Земята сияеха пред зашеметените им лица.

— Лунопад… — прошепна Никс. — Онова, което зърнах във видението си.