Беззвездната корона

В блатата бе избегнал мечовете на убийците, но част от него бе започнала да вярва, че гибелта му е неизбежна, че тези последни няколко дни ги е получил само назаем. Все пак това отлагане му бе дало възможност най-после да ловува из Облачен предел и да срещне своята сестра, която бе много по-красива, отколкото имаше право да е — доказателство, че боговете имат извратено чувство за хумор.

Освен това, колкото и да му бе неприятно да си го признае…

„Длъжен съм пред Микен поне да се опитам.“

Представи си кутията, която бе дал на брат си, преди да замине за блатата, малката статуетка на двама братя, хванати за ръце. Спомни си за детските им години, как тичаха лудо из Върховръх, как се смееха под одеялата, как устройваха номера на нищо неподозиращите слуги, как крадяха сладки изпод носа на готвача. Взря се в бляскавия принц на обвитата в дим поляна.

„Той все още е мой брат.“

Може би Микен не знаеше нищо за опита за убийство. Може би щеше да успее да го убеди да прояви благосклонност към него — или поне снизходителност.

— Не отивай — настоя Джейс.

Молбата на калфата съвсем не бе толкова прочувствена като сбогуването му с Никс, но Канти му бе благодарен за загрижеността.

Все пак пристъпи към вратата.

— Вървете. Скрийте се. Аз ще направя каквото мога. Ако не друго, трябва да предупредя брат си за пророчеството на Никс. Кралството трябва да знае.

„Дори с цената на моята смърт.“

Пое си дълбоко дъх, вдигна лъка над главата си с две ръце и излезе от сенките в мъгливата светлина.

„Нека посветя поне толкова…“

При появата му стрелците замръзнаха в предпазлива изненада. Мечовете се вдигнаха по-високо. Някой пусна стрела, която се строши в каменната стена вдясно от него. Той отказа да трепне. Тръгна бавно към редицата рицари.

— Аз съм принц Канти! — извика. — Искам да говоря с брат си!

Микен се опита да излезе иззад високата алена фигура, но мъжът вдигна ръка и го спря. Дори под сребърния шлем морскосините очи на брат му блестяха срещу Канти.

— Къде са другите предатели? — извика в отговор Микен. — Кажи им да излязат!

Канти остави лъка на земята и прекрачи през него. Държеше ръцете си високо вдигнати.

— Тук няма предатели. Само хора, които се опитват да спрат една наближаваща гибел. Трябва да изслушаш какво имам да ти кажа.

Вече бе изминал половината разстояние до рицарите.

Микен се втренчи през редицата към него.

Крачките на Канти се разколебаха. Не заради омразата, изписана на лицето на брат му — макар че я имаше — а от мрачното злорадство на Микен. Родени от една и съща утроба и отрасли заедно, те се познаваха по-добре от всеки друг. Той видя как маската пада от светлото лице на Микен, разкривайки бушуващите отдолу сенки.

— Трябваше да умреш в блатата — извика Микен с натежал от жлъч глас. — Сега вече смъртта ти няма да е толкова лека.

Канти най-после спря.

„Трябваше да послушам Джейс.“

Микен се наслаждаваше на смайването на брат си. Рицарите преграждаха всеки път за отстъпление. Скоро съюзниците на Канти щяха да бъдат измъкнати от дупките си. Микен възнамеряваше да ги измъчва пред очите на брат си.

До него Торин извика:

— Хванете предателя! Пригответе се да претърсите скалите за други бунтовници!

Когато вирлианският капитан пристъпи напред, Микен го заобиколи. Искаше да гледа Канти повален на колене. Докато рицарите го натискаха надолу, брат му затвори очи, сякаш отказваше да приеме поражението си.

„О, ще видиш още по-лоши неща, преди да умреш, братко.“

Изведнъж Торин сграбчи Микен за рамото и го дръпна назад. Микен, чиято кръв се бе разпалила, се изтръгна от него с недоволно ръмжене.

Капитанът се хвърли отново напред.

— Залег…

От небето падна горящо буре и се разби пред редицата рицари.

Взривът отхвърли Микен назад. Той се удари в земята толкова силно, че въздухът излетя от дробовете му. Мъчейки се да вдиша, загледа как коремът на един небесен сал минава над него. Тъмната сянка на още една запалителна бомба се изтърколи от кърмата.

Микен се сви на кълбо, докато тя избухваше зад него.

Светът потъна в огън и дим.

Докато Микен кашляше и хриптеше, Торин го вдигна. Зад тях ловният катер стреляше към атакуващия съд, но той вече потъваше обратно в мъглите. Вече стъпил на крака, Микен се обърна. Канти се бе освободил от ръцете на рицарите и тичаше към каменните къщи. В движение грабна лъка си от земята.

„Не…“

Микен се изтръгна от ръцете на Торин и хукна след брат си през дима.

Капитанът изруга, а после го последва, като крещеше заповеди:

— След принц Микен! Пазете го!

Зад Микен ловният катер включи огнепламовите си горелки. Понесе се с рев към небето. Нападателният кораб не смееше да остане на земята. Беше прекалено уязвим при наличието на враг, криещ се във висините. Само във въздуха такъв съд можеше да оправдае името си и да се превърне в истински ловец.

Честно казано, на Микен не му пукаше какво става горе.

Той се съсредоточи върху земята, върху брат си. Отпред Канти се шмугна през една врата и изчезна. Микен си спомни как като деца си играеха до безкрай на ловец и плячка, често се криеха в килерите или скачаха през парапета на стълбището един върху друг.