Беззвездната корона

Рит разбираше смайването на генерала. Половината магнитни стрелки бяха изпопадали през гъстото масло и лежаха на дъното на сферата. Няколко още стояха по местата си и се въртяха лениво. Рит притисна с палец една пукнатина в кристала, за да запуши теча.

— Сигналът връхлетя с такава сила, че кълбото едва не отхвръкна от ръката ми. — Той го стисна по-здраво, уплашен, че всеки момент може да долети нов сигнал.

В Спокоен кът кълбото изведнъж се бе дръпнало рязко в дланта му. Наложи му се да го сграбчи с две ръце, за да го задържи. То обаче продължи да се тресе бясно и се напука от едната страна. Когато Рит се взря в него, магнитите трепереха настойчиво и медните нишки сияеха в маслото. После, една след друга, стрелките се откъснаха от осите си и бяха ответи от невидимите ветрове към задния край на глобуса. Останалите трепереха и се мъчеха да останат на мястото си като платна в буря.

Без да откъсва поглед от тях. Рит завъртя коня си в кръг. Щом установи посоката, препусна право назад към „Титан“.

Хадан се намръщи.

— Да не би сигналът да е дошъл от мястото на взрива?

— Не. От извън Спокоен кът.

Сигналът бе утихнал, преди да стигне до „Титан“, но явно идваше от по-далеч на изток.

— Покажи ми. — Хадан дръпна Рит до кръглата маса, където бе забодена една карта.

Рит изучи схемата на града и околността. Към навигационната карта бе прикрепено пътеводно стъкло. Той използва стрелката му, за да определи посоката. Сложи пръст върху градските докове и прокара линия право на изток, навън от картата. Продължи да сочи с ръка в същата посока през прозорците на носа.

— Дойде някъде от скалите на Далаледа — каза Рит. — Може би дори от върха на Булото.

Хадан изруга и се изправи. Завъртя се към далекоскопа на десния борд.

— Навигатор Прайс! Още ли виждаш ловния катер?

— Тъй вярно, генерале, тъкмо се доближава до скалите.

Рит се вцепени.

— Защо катер вече пътува нататък?

— За да провери един сигнал — процеди в отговор Хадан. — Оттам се издигна облак син дим. Мислех, че вероятно няма нищо, но все пак пратих катер да провери.

Рит стисна юмрук, знаеше, че това не може да е съвпадение.

— Те някак си са се озовали там. Бронзовото оръжие, а може би и предателите.

— И не само те. — Лицето на Хадан бе пребледняло. — Принц Микен е на борда на онзи катер.

— Какво? Защо?

Хадан закрачи бързо към една говорилна тръба, като извика ядосано през рамо:

— За да му дам да прави нещо. Но най-вече за да попреча на това копеле да си опетни още повече репутацията тук.

Рит последва генерала.

— Трябва да се прехвърля на „Пиул“. Да проследя този сигнал.

— Направи го. Аз ще пратя врана на командира със заповед да ти се подчинява.

Рит се завъртя, готов да се втурне към някой небесен сал и да полети към „Пиул“.

Хадан извика подире му:

— Аз ще отвържа този тромав бивол и ще те последвам. Но не ме чакай. Намери къде са се сврели онези предатели.

Рит махна с ръка, за да покаже, че го е чул. Представи си как „Титан“ влачи кила си по върхарите на дърветата, за да стигне до скалите. Половината от газовите му торби още не бяха закърпени. Но „Пиул“ бе невредим и би трябвало бързо да стигне до Булото.

„И все пак няма да съм първият там.“

Микен се приведе наляво от седналия водач на ловния катер. Погледна през тесния прозорец към издигащата се стена от черен камък. Забеляза редица стълби, изсечени в скалите. Проследи ги до мъглите долу.

Посочи натам и извика през рамото на водача към вирлианския капитан.

— Ей оттам се издигна димът. Сигурен съм.

И сякаш боговете искаха да потвърдят твърдението му, от мъглите точно там, където сочеше, излетя стрела и избухна в синкав облак.

Капитанът, Торин, се ухили широко.

— Прав си.

Вирлианецът, изглежда, бе наполовина джин. Беше толкова висок, че трябваше да стои с приведена глава и прегърбени рамене, за да не се удря в тавана на катера. Зад него двайсет бронирани рицари се бяха свили в тясната вътрешност на нападателния кораб. Сред тях имаше един чистокръвен джин, седнал на пода и сложил бойна брадва върху коленете си.

„Може да е роднина на Торин?“

— Трудно е да отклоним любезната им покана. — Торин се приведе към водача. — Спусни ни бързо през онези мъгли. Да не им даваме шанс да размислят.

Микен се ухили. Стисна с една ръка кожената примка, висяща от покрива, а другата сложи върху дръжката на меча си.

Торин го изгледа и се намръщи.

— Ти стой до мен, млади принце. Не смея да те върна на „Титан“ дори с най-малката вдлъбнатина в тази красива броня.

Микен скръцна със зъби недоволно, но имаше достатъчно ум да не спори.

Торин извика през рамо на легионерите:

— Стиснете си задниците и се молете на боговете си! Слизаме да цунем косматия гъз на Хадис.

Капитанът тупна водача по рамото.

— Свий балона и ни остави да паднем като камък.

Водачът дръпна една ръчка. Катерът потрепери — а после полетя право надолу.

Бързото падане издигна Микен на пръсти. Кръвта нахлу в главата му, а околният свят изчезна в мъглите. Микен затаи дъх, докато под кила им не се появи нова гледка.