Беззвездната корона

Бронзовата жена изкуцука под трегера и вдигна ръце, сякаш изпробваше невидими ветрове. После ги свали и запя. Отначало тихо, като най-лек бриз, с копнеж и кротост, а после в песента започнаха да се наслагват още слоеве. Никс долови по-твърдите акорди на древна основа, първо строена, после рушаща се. Заглуши ги ритъм, бележещ времето, който ехтеше с отминаването на столетията. Ария на надеждата, лека като първите ноти, но малко по-весела, се опита да удържи една по-мрачна буря от басови полутонове — само за да бъде надвита накрая. Това бе скръбна композиция за времето и загубата, за забравеното минало, за разрушените надежди.

Никс разбра.

Това бе Шая, обявяваща коя е тя, предлагаща най-истинското си име. Бронзовата жена стоеше на прага и заявяваше по най-простия възможен начин: „Тук съм“.

Докато тази скръб се трупаше, познат риф от сияйни нишки — бронзови и потъмнели, но все още красиви — се изливаше с песента ѝ. Те се простряха към медната врата, но за разлика от одеве в тунела бяха отблъснати, разбиха се до несвързаност в упорития метал.

Шая ги придърпа обратно, изпя ги по-живо и опита пак.

И пак срещна отказ.

Раменете ѝ клюмнаха, показвайки отчаянието ѝ.

Никс си спомни за другата врата и се обърна към Ксан.

— Тя има нужда от помощта ти. Също като преди. Прекалено е слаба, може би не е съвсем на себе си, за да отвори вратата сама.

Ксан кимна, тръгна напред, потрепвайки с тоягата си, и застана до Шая. Не се опита да овладее песента, само я подкрепи, добави силата си към тази на бронзовата жена.

Шая използва този нов източник и заплете песента си по-високо, като едновременно удебели нишките и оформи краищата им до тънка деликатност. Беше толкова красиво за гледане. Сега вече Шая нямаше да се провали.

Но Никс грешеше.

Шарката от потъмнял бронз стигна до медта и се опита да проникне в нея — и пак не успя. Филигранът се оплете и разпадна, стече се надолу по вратата и изчезна.

Ксан се обърна към Никс и протегна ръка.

„Имат нужда от още сила.“

Никс знаеше, че трябва да опита. Тръгна към тях със скованите си крака и застана от другата страна на Шая.

Бронзовата жена още пееше заедно с Ксан. Никс се заслуша, затвори очи и закима, за да улови ритъма. Изчака туптенето на сърцето ѝ също да го намери. Остави го да се натрупа в гърдите ѝ, вдиша по-дълбоко, за да го разпали, а после го освободи и го остави да се влее в песента им, подхранвайки всяка нотка със своята собствена, за да надгради тази вълна.

Даже със затворени очи видя как Шая опита отново, вплитайки себе си, миналото си, нуждата си в сияйните бронзови нишки. Те изтъкаха сложна шарка, която опровергаваше всички измерения. Шая отново запрати тази красота срещу вратата.

Никс ахна, когато тя се разпадна отново, като вълна, разбила се в остри скали. Шокирана и смаяна — както от неуспеха, така и от загубата на подобна красота, — тя отстъпи крачка назад.

„Не можем да го направим.“

Ксан се бе опряла изтощена на тоягата си и призна същото.

— Не сме достатъчно силни да отворим това.

Шая остана права, но песента ѝ бавно заглъхна.

Никс поклати глава и промърмори:

— Не е там работата.

— Какво имаш предвид? — попита Фрел.

Никс погледна назад, представяйки си силата на техния хор.

— Въпросът не е, че не сме достатъчно силни. По-скоро не ни допускат.

А после разбра отговора.

Изправи се рязко.

„Ама разбира се…“

Райф забеляза реакцията ѝ.

— Никс?

— Някой е сменил ключалката — промърмори тя.

Спомни си как се беше борила с шлема на сърпозъба, как той ѝ се бе съпротивлявал също толкова упорито както тази врата на Шая. Никс прехвърли вниманието си към гладката мед. Знаеше, че металът на тази врата не е някакъв си груб шлем, а нещо много по-сложно.

Ксан се надигна, опряна на тоягата.

— Какво говориш, дете? Можеш ли да поправиш това?

Никс задиша по-тежко.

„Не и сама.“

Бръкна в един джоб и напипа тънката като хартия ивица бяла кора. Канти ѝ я бе дал, след като погреба Башалия. Беше я обелил от листатия страж над гроба на брат ѝ, свещено дърво, което кетра’каите наричаха Елай Ша или Призрачен дъх. Спомни си указанията на Канти. „Ако искаш да говориш с покойника, прошепваш в кората, после я изгаряш на лагерен огън, така че димът да може да отнесе съобщението ти нависоко“.

Тя нямаше лагерен огън, но се молеше огънят в сърцето ѝ да е достатъчен. За да има надежда да отвори тази врата, трябваше да притегли всичко, което можеше, от времето, прекарано с Башалия, да се съедини с даровете, които той бе оставил у нея. За да го направи, се налагаше да установи по-дълбока връзка с него.

Затвори отново очи и вдигна обелката от кора до устните си. Зашепна от сърце, говореше на онова минало в себе си и се мъчеше да го пробуди.

— Малко братче, чуй ме. Имам нужда от теб. Повече от когато и да било. Моля те, събуди се и добави песента си към моята, за да мога да споделя нужното ми зрение.