Беззвездната корона

Лицето на Микен пламна от тези думи и скритото зад тях обвинение, но той имаше достатъчно ум да не отрича, да не лъже за нещо, което и двамата знаеха, че е вярно.

Хадан се взря настойчиво в него.

— Не се излагай на ненужен риск. Доверявам се много на преценката ти. Ще прикрепя към теб капитана на вирлианските гвардейци от „Титан“. Вслушвай се във всяка негова дума. Ясно ли е?

Микен чукна със стоманените си пети.

— Тъй вярно, генерале.

После, уплашен, че Хадан може да размисли, бързо се обърна и се отдалечи. Насили се да не тича. Надяваше се, че ще има достатъчно време да лъсне бронята си, докато ловният катер стигне до скалите. Възнамеряваше да сияе в целия си блясък.

Когато излезе от бака, се усмихна и потърка засъхналата кръв по ръкавицата си — не за да я махне, а за да направи място за още.

52.

Райф вървеше през полето от кости към джунглата. Трепваше при всяко пукане и хрущене под краката му. Шая ги водеше, неудържима както винаги. Все пак беше започнала да потъмнява под застрашителните облаци и бронзът ѝ бе придобил оловен оттенък. Докато вървеше, тежките ѝ нозе трошаха костите на прах.

Той настръхна, когато същата участ сполетя един малък череп.

Шая изобщо не погледна надолу.

Райф потрепери, спомняйки си какво бе казала Ксан на Пратик — че бронзовата Шая е обладана от неспокойния дух на някой стар бог, онези коравосърдечни и жестоки същества от Забравените епохи.

Отпред Ксан вървеше от едната страна на Шая с един разузнавач. Втора горянка се бе разположила от другата ѝ страна. Когато стигнаха до джунглата, кетра’каите избраха път, който едва личеше в мрака. Промушваха се между листата и под една увиснала трънлива лиана — която изпълзя настрани със съскане, когато Райф се опита да се приведе под нея.

Ужасен, той продължи да се препъва напред.

Следваха го Фрел и Никс, които пристъпваха бавно, шарейки с поглед наоколо. Аамон се държеше близо до бедрото на момичето, вирнал косматите си уши толкова високо, че изглеждаше, сякаш ще отлетят от главата му.

Само на няколко крачки навътре във влажната гора пътеката зад тях изчезна. Групата се скупчи по-нагъсто. Отпред Ксан запя. В мелодията ѝ нямаше веселие. Беше по-скоро скръбен напев, подходящ за мрачната атмосфера на тази джунгла.

Другите кетра’каи уловиха ритъма ѝ и запригласяха. Докато вървяха напред, цялата гора сякаш крякаше, жужеше, виеше и грачеше в синхрон с тази песен. Дори капещата вода добавяше нещо като барабанящи тимпани към хора им.

Песента сякаш разгонваше животните от пътя им. Един храст от дясната страна на Райф се разпадна — оказа се, че всяко листо е крилата гадинка и всички те закръжиха страховито във въздуха. Още трънливи усойници се скриха с пълзене. Глутница мокри космати животни пробягаха по клоните над тях, използвайки закривените си нокти и опашките си. Виеха надолу към пътниците, оголвайки редици остри като игли зъби на пурпурните си кожести лица.

— Мандраки — прошепна Фрел, докато ги подминаваха. — Мислех, че са измрели до крак.

Самият Райф не би скърбял за изчезването им.

На пътя им се изпречи огромен пън, висок до кръста му, покрит със сияещи гъби и никнещи от него фиданки. Щом се приближиха, той се надигна, разкривайки дебели люспести крака, и потъна с клатушкане в джунглата.

Райф се обърна към Фрел, за да види дали алхимикът е познал това същество.

Той само сви рамене, ококорил немигащо очи.

Докато вървяха напред, дърветата станаха по-високи. Капещата вода се превърна в непрестанен дъжд. Облаците притъмняха. Земята под нозете им се разкаля още повече. Само дебелият слой гниещи листа им пречеше да затънат в калта. Въпреки това Райф имаше чувството, че вървят по разкапан труп, който заплашва да хлътне под тях всеки момент.

Единственото окуражаващо нещо бе, че оставиха костите зад себе си. Макар Райф да подозираше, че това е защото твърде малко хора са стигали толкова далеч, преди това място да ги надвие.

Кетра’каите продължаваха да пеят на гората. Дори Шая започна да им приглася, макар че за неговите уши в безсловесния ѝ напев имаше тъжен копнеж.

Правеше впечатление обаче отсъствието на един певец от този хор. Без съмнение страхът бе задушил всякаква музика в сърцето ѝ.

— Виж — прошепна Никс на Фрел.

И посочи една гора от призрачни каменни колони, появила се пред тях — простираше се от двете страни на пътя и чезнеше в сенките. Райф си представи как камъните продължават около този връх в огромен кръг.

Колоните не бяха направени от тукашните тъмни скали, а от бял като кост камък. По повърхността им бяха издялани фигури и лица. Мъже и жени, всички гърчещи се в агония. Гледката сама по себе си накара Райф да се разтрепери. Краката му се повлякоха по-мудно.

„Какво правим тук?“

Сякаш целият този връх бе сътворен от бог, който е искал да държи хората навън с всички средства. Флората, фауната, времето, а сега и скалите. С всяка крачка напред пейзажът ги притискаше все по-силно.

„Може би трябва да се вслушаме в това предупреждение.“

— Не забавяйте ход — извика Ксан и заповедта се сля с песента ѝ. — Напред е още по-трудно.

На Райф му се прииска да се откаже.