Беззвездната корона

„По-трудно?“

— Всеки трябва да използва гласа си — напя Ксан. — Когато ви кажа, пейте. Или, ако не можете, тананикайте.

И след това страшно предупреждение и слабички напътствия ги поведе през колоните към недрата на гората. Вървяха дълго и от джунглата върху тях постоянно капеше вода. Някъде в далечината сред мрака проблясваше светлина, озарявайки за кратко долната страна на тъмните облаци. Тя не бе последвана от гръмотевици, което само накара Райф да настръхне още повече.

Пукот под краката му привлече отново вниманието му надолу. От калта стърчеше бедрена кост. Райф залитна и под нозете му изхрущяха още кости.

„О, не, пак ли…“

За малко да си изкълчи глезена, когато калният му ботуш се хлъзна по темето на пожълтял череп, чиито бели зъби се хилеха.

Продължиха да газят през това ново гробище и стигнаха до тясна поляна, която пресичаше пътя им в широка дъга. Тъмните небеса се въсеха надолу към тях. Земята отпред бе отрупана с кости.

Райф задиша учестено, сърцето му се разтуптя.

„Не минавам през тази река от трупове.“

Дори кетра’каите забавиха ход, но Ксан ги подтикна да продължат.

— Сега пейте. И не спирайте да се движите.

На Райф никога не му се беше пяло по-малко. Устата му сякаш бе пълна с най-грубия памук. Не можеше да си поеме дъх. Въпреки това Фрел и Никс го бутаха напред. Никс прибави немощно гласа си към несекващия хор. Дори Аамон заръмжа по-силно, сякаш се опитваше да направи същото.

Подкарван напред към тази поляна от кости, Райф нямаше друг избор, освен да върви, макар и да залиташе.

Фрел се прокашля и затананика. В напева му нямаше никаква мелодия и тоналността му се менеше постоянно. Но жалките усилия на алхимика окуражиха Райф да се опита да се справи по-добре. Той си пое дълбоко дъх, задържа го и изпусна пресеклив звук, нещо между хъхрене и свирене. Опита се да го стабилизира, но не успя.

Все пак това го разсея достатъчно, за да продължи да се движи.

По средата на пътя потоци кал се лееха от джунглата от двете им страни. Заливаха костите и криволичеха между тях. Той се опита да ускори ход, уплашен да не затъне. Групата им продължи по-бързо през коварното поле от кости.

Изведнъж Фрел ахна и тананиканото му секна. Никс обаче го сграбчи за лакътя и го накара да продължи.

Райф видя какво е уплашило толкова алхимика.

Това, което прииждаше към тях, не беше кал.

„Паяци…“

Всеки бе голям колкото дланта му, а сновящите им крачета се разперваха още по-нашироко. Тъмнокафявите им тела бяха нашарени с отровножълти ивици. Тананиканото на Райф премина в протяжен вой на ужас.

А после ордата ги връхлетя. Паяци пъплеха по краката им, хрущяха под ботушите им. Пробягваха по гърдите му, пъхаха се под широката му риза, гъделичкаха врата и бузите му, качваха се на главата му.

Той продължи да тананика, пък макар и само за да не закрещи, да задържи устните си плътно стиснати, за да не влязат паяците и там.

Аамон отръска от козината си цяло покривало от гадинките.

И все пак групата им продължаваше напред — ала това още не бе най-лошото.

Един от паяците се изкатери нагоре по ръката му и спря там, вкопчил се с крачета в него. После от гърба му, от онези отровни ивици, изникнаха медни нишки, които се загърчиха във въздуха, а след това се забиха в кожата му. Десетки други паяци направиха същото. Той не усети жилене. Само чувството за личинки, пъплещи под кожата му.

Потрепери и едва не се замята.

Тананикането заглъхна в гърлото му.

Един паяк се бе впил в бузата му и медните нишки танцуваха пред очите му. Той вдигна ръка да го махне, но нечии пръсти я сграбчиха. Твърдостта на бронз го задържа.

Той се обърна и видя очите на Шая, сияещи срещу него. Тя пееше — но вече не на гората, а само на него. Поведе го напред, крачка по крачка. В мелодията ѝ той дочу приспивната песен на майка си. Докато тя се усилваше в главата му, пъпленето на паяците се превърна в милувката на майчините пръсти, които го галеха нежно и успокоително.

Паниката му се разсея.

Най-после, след безкрайно дълго време, ордата се свлече от тялото му, както и от другите, и паяците потънаха обратно в гората. Райф знаеше, че тези същества не са с естествен произход. Това бяха само маски, криещи медните конструкции вътре, и може би имаха някакво родство с Шая.

Силно пращене от лявата му страна разкри за момент нещо огромно, крепящо се на потъмнели зелени нозе, да се движи сред дърветата. Крачеше по края на поляната и сякаш притегляше ордата обратно в себе си. Треперенето на листака на други места показваше преминаването на други от тези гигантски стражи.

Райф разтри ръцете си, опитвайки се да прогони тръпките по плътта си, настръхването на кожата си. Разбра, че паяците са били някакво изпитание. Също както лекарят използва пиявици, за да открие какво е скрито по-дълбоко в тялото. Потрепери от отвращение за пореден път, знаейки със сигурност едно.

„Слава на всички богове, че издържахме това изпитание.“

Ксан бе спряла да пее, сякаш знаеше, че джунглата ще им позволи да продължат нататък.

— Не е далеч — заяви старицата.

— Кое не е далеч? — попита Никс.

Ксан се обърна и тръгна отново, като подметна през рамо: