Беззвездната корона

Целуна кората и я задържа до устните си, усещаше как връзката им се размърдва. Още бе там, макар че него го нямаше. Стисна очи по-здраво, борейки се да задържи тези ефирни нишки близо до сърцето си. Те бяха толкова крехки и деликатни. Можеше да ги изгуби само като отвори очи. Използва обелката, за да запази връзката си с него. Опипваше с пръсти грапавата ѝ структура, вдъхваше лекия аромат на чай от дървесната кора.

Пое си дъх и запя отново, не в хармония с Шая, а с пискливия глас на млад прилеп, брат, който бе дал живота си за нея, с когото бяха делили майчината любов и мляко, който никога не я бе изоставил.

„Дори и сега.“

Тя скърбеше за него и използва скръбта си като сила. Изля песента му в гласа си, през гърлото си. Пееше спомена за него, за верността му и саможертвата му. Докато го правеше, уникалното му зрение се разтвори в нея.

И той ѝ позволи да го сподели, както винаги.

Тя се взря във вратата със затворени очи. Докато писъците на малкия ѝ брат отекваха във вратата и се връщаха при нея, тя видя медта със съвършена яснота, много по-добре, отколкото бе видяла стоманата на шлема на сърпозъба. Медта вече не бе гладка, а разкъсана от несъвършенства и дефекти. Древността ѝ бе също толкова очевидна като бръчките на старец. И това беше само на повърхността. Песента на Башалия — нейният глас — навлезе по-надълбоко, разкривайки вътрешните размествания, шупли и вени.

Тя разчете призрачната шарка и видя как е била променена.

Вдигна ръка.

Ксан и Шая разбраха. Общият им хор се надигна отново. С новото си зрение Никс видя силата им. Тя наистина бе предостатъчна. Тя гледаше отстрани, докато Шая изграждаше своята шарка, ключа за тази ключалка. Никс видя, че той е бил правилен много отдавна, но вече не е. Разпозна кои нишки не са на място и вече не пасват на тази врата или къде някой възел е усукан малко накриво. Добави собствената си уникална песен, без да губи връзка с Башалия.

Протегна нишките си и запълни празнотите в шарката на Шая, махна грешните неща и ги закърпи с каквото е нужно. Като свърши, я сравни с ключалката на вратата — а после свали рязко ръка.

При този сигнал Шая запрати цялата си сила напред и я стовари върху вратата.

Дълбок тон отрази силата ѝ обратно навън и всичките им нишки затрепериха, а песните им станаха дисхармонични, дори и връзката ѝ с Башалия.

Докато всичко потъваше в мрак, се появи нещо, само за миг. Огнени очи се взряха от мрака към нея. Тя прочете в тях одобрение и още нещо, някакво друго послание. Но преди да успее да го разбере, те изчезнаха.

Тя отвори очи.

Отново бе останала празна и слаба, с треперещи нозе. Въпреки това не мръдна от мястото си, докато зрението ѝ се замъгляваше. Явно тези усилия взимаха от нея нещо повече от обикновена сила. Тя се помъчи да види нещо с очите си, върнали се отново към почти сляпо състояние.

А после друга назъбена мълния проблесна безшумно зад нея. Отрази се в медта и повърхността стана достатъчно светла, за да може тя да я види. Пред очите ѝ вратата се завъртя към мрака и оттам лъхна отдавна застоял въздух.

— Ти успя — ахна Фрел и дотича зад нея.

— Не аз — прошепна тя, все още стиснала малката обелка от кора.

XVI. Агония от строшено стъкло

Историята може да предсказва бъдещето също толкова сигурно, колкото добре утъпканият път може да те отведе у дома. Но отклониш ли се от него, можеш да се загубиш завинаги.

Из Въведението към „Уроци, открити в избледняло мастило“ от Леопейн хи Прест

53.

Рит се втурна презглава в бака на „Титан“. Наметалото му вдигаше прах зад него. Той дишаше тежко. Бедрата още го боляха от лудото препускане през целия Спокоен кът. Беше оставил коня си, запенен и треперещ, при едно от конярчетата на бойния кораб, което изглеждаше ужасено от състоянието на животното. Рит му бе хвърлил юздите и бе хукнал през „Титан“, за да стигне до Хадан.

Васалният генерал забеляза вихреното му пристигане от мястото си до един навигатор, който се взираше през далекоскопа си, и закрачи да го посрещне.

— Какво има? — попита генералът.

Рит спря запъхтян пред него. Вдигна кълбото на Скерен и се опита да си поеме дъх. Зрението му бе замъглено от сълзите, които още се мъчеха да отмият саждите от очите му. Сърцето блъскаше в гърдите му.

— Още един… — изпъшка той. — Още един сигнал…

Замаян от умора и вълнение, той се помъчи да се окопити, докато стаята се въртеше около него.

— Връхлетя преди малко… когато бях до кратера. — Посочи с трепереща ръка към кърмата на кораба. — Невероятно силен…

Хадан се втренчи в кристалното кълбо в ръката на Рит. Смръщи вежди, оглеждайки магнитите.

— Какво е станало с инструмента ти?