Беззвездната корона

Очите им оставаха празни. Тя си спомни изтерзаните пламъчета дълбоко в мрака. Знаеше колко голяма част от мозъка им е изгорена, оставяйки само тези черупки. Онези пламъчета на братята ѝ никога нямаше да пораснат отново, за да запълнят онова, което им е било отнето. Можеха единствено да крещят в мрака, навеки тънещи в болка и страдание.

Тя се надигна на крака и се опита да пристъпи към тях.

Пръстите на Аблен се стегнаха върху пиката му в инстинктивна заплаха.

Тя спря, несигурна какво да прави, след като знаеше, че не може да им помогне.

А после прилепът замахна с крило. Острият му връх сряза гърлата им и двамата се катурнаха назад. Крайниците им зашаваха вяло за момент — а после се отпуснаха. Кръвта се разстла в локви около тях, отразявайки огъня и мълниите.

Никс отстъпи ужасена. Прилепът пристъпи от крак на крак върху джина, за да се обърне към нея. Големите му тъмни очи блестяха. Кадифените му уши стърчаха. За момент зрението ѝ се раздвои: тя виждаше едновременно и прилепа, и себе си стояща там. Мярна се и един образ, на взет назаем нож, който срязва едно нежно гърло: милост, оказана въпреки болката, която причиняваше.

Тя погледна братята си.

„Тук беше същото…“

Преди да успее да осмисли всичко, вниманието ѝ бе привлечено от нокти, дращещи по камък. Тя се обърна и видя как Аамон, протегнал врат, се мъчи да се върне при нея, но тазът му бе строшен.

Тя изтича при него, както за да спре напразните му опити, така и за да е с него.

Падна на колене до варгъра. Ръцете ѝ се поколебаха над тялото му, защото се страхуваше да не увеличи страданията му. Аамон пъхтеше силно, но успя да се размърда достатъчно, за да сложи глава на бедрата ѝ. Отпусна се тежко върху нея.

Тя сложи длан на бузата му.

Той тупна с опашка.

Никс се взря покрай него към огньовете на площадката и кълбящия се дим. Прилепът напусна мястото си и тръгна към нея и Аамон, подпирайки се на крилете си. Като стигна до тях, ги сви. Тя видя, че не е толкова голям, колкото ѝ се бе сторило. Ако застанеше изправена до него, главата му нямаше да стигне и до рамото ѝ.

Той се примъкна по-наблизо и наведе нос да подуши Аамон. Варгърът оголи зъби, заявявайки твърдо: „Тя е моя“.

Прилепът не възрази. Клечеше и я гледаше. Съвсем тихо писукане долетя откъм него, печална мелодия, примесена с нотка на съжаление, сякаш му се искаше да бе дошъл по-рано, за да спаси Аамон.

Тя откри, че се взира в тези очи и усеща в тях нещо повече.

Гърлото ѝ се сви и гласът ѝ се изля неканен в песен. Не бе нужно никакво усилие от нейна страна. Ритъмът я притегли със своята познатост, идеща от сърцето ѝ. Тя усети обелка от дървесна кора между пръстите си, дъх на чай в ноздрите си. А после и вкуса на топло мляко върху езика си.

Никс се взря в тези очи и разбра кой стои пред нея, кой се е върнал при нея.

„Башалия…“

Прилепът се приведе по-наблизо. Мекият му нос повдигна брадичката ѝ и се гушна топъл до гърлото ѝ. Тя си спомни малкия прилеп, свит в шейната, докато блатото бръмчеше и жужеше около тях. Тихото мучене на Мърморко, газещ отпред.

Остави дланта си на бузата на Аамон, но вдигна другата си ръка и напипа едно ухо, нежното местенце, където брат ѝ обичаше да го чешат. Пръстите ѝ го намериха лесно, докато двамата пееха заедно, приведени над един защитник с най-храброто сърце.

Тя знаеше, че това е Башалия. Нямаше представа как е възможно. Спомни си, че Шая бе описала дарбата, получена от обитателите на Юмрука — единство, което надхвърляше границите на плътта и времето. Всичките им съзнания и спомени, запазени за вечността.

Спомни си последните си мигове с Башалия, приведена над крехкото телце на брат си в гората. Тогава също му пееше, за да го унесе преди жилването на ножа.

Представи си огнените очи, които бяха отвърнали на погледа ѝ в онзи момент.

И осъзна истината.

„Ти си го взел — помисли си. — Дал си му ново тяло, дарено от друг, който се е съгласил да отстъпи мястото си, за да може той да се върне при мен.“

Отдръпна се, за да огледа бойното поле.

Огнени стрели прорязваха тъмното небе.

Легионерите настъпваха от всички страни.

Башалия се бе върнал при нея.

„Само за да умре редом с мен.“

Рит се приведе над водача на небесния сал. Писъците на прилепа още ехтяха в ушите му. Никога не бе усещал такава мощ. Представи си кутията на Витаас, засияла болезнено ярко — а после експлозията и разлетелите се парчета мед, плът и кост.

Огледа долу и зърна гигантския прилеп, сега приклекнал до момичето. В главата му изникнаха думите на Витаас.

„Вик дире Ра…“

Спомни си клашианското пророчество за завръщането на мрачната им богиня.

„Онази, която ще се носи на криле от огън и ще унищожи света.“

Рит си представи този прилеп, спуснал се от небе, изпълнено с мълнии и огън. Беше го видял как разкъсва джина и дори убива братята на момичето. Без съмнение това бе същество с безмилостна сила.

Спомни си по-раншните си съмнения в думите на Витаас. Наруга се, че е бил толкова сляп.

„За доброто на кралството повече не бива да подценявам нито животното, нито детето.“