Беззвездната корона

— Райф… — прошепна тихо Шая.

Тази рядка употреба на името му го накара да пламне. Той извърна очи, смутен от реакцията си. Спомни си момента, когато Ксан му бе показала колко дълбоко е свързан с тази бронзова жена. Но Райф знаеше, че ги свързва не само юларната песен.

— Гото… готова ли си за срещата? — заекна Райф и хвърли поглед към гощавката върху масата. — Те скоро ще са тук.

Тя отговори на това, като разтвори наметалото си, разкривайки голотата си. Сложи ръка между гърдите си. Бронзът там засия по-ярко, докато вдишваше. Като издиша, свали дланта си и извади измежду гърдите си идеален кристален куб.

Като свърши с това, загърна скромно наметалото и остави куба на масата.

Райф си представи другия куб, който бе вкарала в тялото си, близо до пъпа, тогава в Далаледа. Той бе със същите размери като този, само че нашарен с мед и имаше в сърцевината си капка злато. След като го бе направила, тя, изглежда, вече не страдаше от предишната си слабост, независимо дали се намираше под облаци или в тези пещери. Сякаш онзи куб постоянно я захранваше — което бе хубаво. Като се имаше предвид къде отиваха — в земи, замръзнали във вечен мрак — тя щеше да има нужда от такава неизчерпаема сила.

Шая още се взираше в него и може би долавяше смайването му, макар че изтълкува погрешно причината за него.

— Не е нужно да идваш с нас.

Райф трепна. Тя може да си мислеше, че проявява любезност към него, но вместо това го нараняваше. Той падна на едно коляно и докосна ръката ѝ.

— Знаеш, че трябва.

„Нима тя не изпитва поне частица от същото? Нима сърцето ѝ е изковано от същия този бронз?“

Шая обърна ръката си под неговата. Топли пръсти се свиха около дланта му. Тя насочи към него сияещите си очи. Устните ѝ се разделиха с шепот.

— Знам.

Вратата зад тях се отвори с трясък. Стреснат, той пусна ръката на Шая и скочи на крака. Лира влезе в стаята, без да чака покана. В тунела отвън мърдаха сенчести фигури.

— Аз си тръгвам — заяви тя рязко.

Той пристъпи със залитане към нея.

— Вече? Няма ли да дойдеш на… — И посочи нещата на масата.

През последните седмици разнородната им групичка — събрана от всички краища на северната Корона — бавно и малко предпазливо се бе превърнала в импровизиран съюз, обединен от кръв, скръб и цел, съсредоточени около една дума.

„Лунопад.“

Лира изгледа масата, сякаш премисляше предложението му да присъства на срещата. Вместо това изучи приготвената гощавка и си взе каквото искаше — както правеше винаги. Грабна едно от буренцата с бира и го гушна под мишница. Намръщи се към останалото.

— Не се интересувам от бъбрене и спорове. Знам какво трябва да направя.

Погледна Шая и в очите ѝ вече не блестеше алчност, дори за кристалния куб, лежащ на масата. Господарката на гилдията на крадците също бе видяла приближаващата се гибел. В онзи момент Райф бе забелязал как алчността се оттича от нея. Лира бе преди всичко практична. Ако той се съмняваше в това, бе достатъчно да си спомни как го беше продала в мините, за да укрепи позициите на гилдията в Наковалнята. Значи със сигурност разбираше, че всичкото богатство на света няма да има значение, ако света го няма.

— Мислиш ли, че ще те послушат? — попита Райф.

Лира се намръщи.

— Не смятам да им давам избор.

Господарката на гилдията отиваше с няколко от хората на Дарант, за да привлече колкото може повече хора от своя сой за каузата и да създаде тайна армия, разпръсната из бардаци, свърталища на крадци, долнопробни кръчми и тъмни бърлоги. С барабаните на войната, ехтящи из цялата Корона, групата им не след дълго можеше да се нуждае от собствена армия — както и от една късо подстригана гулд’гулка, която да я води.

Райф кимна.

— Не се съмнявам, че ще спечелиш тяхното…

Тя пристъпи към него, хвана го за тила със свободната си ръка и дръпна устата му към своята. Целуна го силно, а накрая може би и малко нежно. Никога по-рано не му бе позволявала да я целува — но пък, от друга страна, цялото целуване сега го извършваше тя. Това бе едно горещо напомняне. Когато искаше нещо. Лира си го взимаше.

Тя го пусна и избърса устни. В очите ѝ блестеше мрачно веселие.

— Исках само да ти докажа, че плътта може да е по-вкусна от бронза.

Той преглътна, бузите му бяха пламнали.

Тя се врътна към вратата.

— Гледай да не те убият — подхвърли през рамо.

Той ѝ бе благодарен за загрижеността, но я разбра погрешно — беше забравил с кого говори.

— Имаш страхотен чеп — завърши тя. — Може да ми се прииска да го използвам отново.

Райф премигна, когато тя затръшна вратата зад гърба си.

„Е, като за последни думи… тези не бяха лоши.“

Никс усещаше, че времето я притиска, не само за тази среща, но и за света като цяло.

Въпреки това стоеше в малката пещера далеч от другите. Подът бе покрит с пясък. В ъгъла блестеше малко изворче. Високо над главата ѝ част от тавана бе пропаднала много отдавна, разкривайки гората и небето горе. Слънчевата светлина подхранваше изобилието от къдрави папрати и пълзящите рози, разцъфтели в румени петна. Няколко от тях бяха в по-тъмно червено, като пръски кръв.

Тя се опитваше да не гледа последните.