Библиотеката на Въглен връх

Карълайн извади от чантата си увито с фолио блокче, горе-долу колкото книга с меки корици, и го подхвърли на Дженифър.

— Заповядай, димило.

Дженифър заобръща блокчето в ръце, като го оглеждаше подозрително.

— Какво е това?

— Нарича се хашиш — обясни Карълайн. — Мисля, че ще ти хареса. Същото е, което получаваш обикновено, но е по-концентрирано или нещо такова.

Дженифър разопакова блокчето, подуши го и отчупи парченце, натъпка го в лулата си и го запали.

— А! — възкликна миг по-късно.

— Харесва ли ти?

Тя кимна. От ноздрите й заструи дим. Тя се позакашля, после издиша пушека с доволна усмивка.

— Моят герой! — повтори тя, дръпна си пак и поднесе лулата на Карълайн.

— Не, благодаря — отказа Карълайн. — Раничко ми е.

— Както ти е угодно. — Тя си дръпна още веднъж и после прибра блокчето в кесията си. Смълчаха се и загледаха как госпожа Макгиликъти готви.

— Горката женица — рече Дженифър на пелапи, клатейки глава.

— В какъв смисъл?

— Има главня на сърцето. Ясно си личи.

— Какво има?

Дженифър я погледна озадачено.

— Нали уж говореше всички езици?

— И да, и не — отвърна Карълайн. — Тоест, разбирам думите, които изрече, но за мен те нямат кой знае какъв смисъл.

— Сигурно е технически термин? Нещо… от твоя каталог? — И побърза да додаде: — Не те моля за обяснение!

Да говориш за своя каталог, беше нещо, над което тегнеше най-тежка и страстна забрана. Бащата никога не бе обяснил точно защо, но се отнасяше към това много сериозно. Най-общо си мислеха, че той не иска никой от тях да придобие прекалено много мощ, но след случилото се с Дейвид никой и не посмя да попита.

— Няма нищо — рече Дженифър. — За мен правилата са малко по-различни. Аз мога да разговарям за болестни състояния, за симптомите им, диагнозата, вероятния изход, за всичко, към което пациентът би проявил оправдан интерес. Само не мога да навлизам в никакви технически подробности относно лечението.

— Така ли? Не го знаех. — Двете с Дженифър не разговаряха много, не бяха разговаряли от години. — Значи това е… какво? Увреден клапан или нещо такова?

— Не, не. Не е физическо. „Главня на сърцето“ е само наименование на синдрома.

— Ужасно цветисто.

Дженифър сви рамене.

— Бащата си пада малко нещо поет.

Карълайн се втренчи в нея.

— Щом казваш. Та, какво й има?

Дженифър присви устни и затърси правилните думи.

— Тя прави шматки.

— Шматки? А, сладки искаш да кажеш?

— Точно така! — кимна Дженифър. — Същото! Разбираш!

— Ъъ… не, Дженифър, съжалявам. Изобщо не мога да ти схвана мисълта.

Дженифър доби умърлушено изражение.

— Тя пече сладки — повтори. — Самата тя не ги яде, обаче при все това ги пече. През няколко дни ги пече.

— Все още не мога да…

— Понякога пее, докато ги прави — продължи Дженифър. — Няма откъде знам. Няма нужда да е с думи. Като чуя някой да пее или дори да си тананика, това ми казва всичко.

— За какво? — попита Карълайн, съвсем озадачена.

— За нейната патология — обясни Дженифър. — Тия сладки не са за нея. Те са за някой, когото е загубила много отдавна.

— За мъжа й? — Мъжът на госпожа Макгиликъти беше мъртъв от две-три години.

— Не — отвърна Дженифър. — Не са за него. Повечето си време, докато са били женени, той е прекарал на работата. Точно това е било най-характерното за него. И е имал и други жени. Веднъж тя се опитала да поговори с него по въпроса и заради това я пребил.

— Чудничко.

Госпожа Макгиликъти се суетеше в кухнята, а погледът й питаеше някъде надалече.

— Но някога е имало дете. Тя самата дори не го знае, но сладките са за него.

— Какво се е случило?

— Момчето обичало да го праскат отзад — обясни Дженифър. — Това много вбесявало баща му. Един ден двамата се прибрали и заварили как го опъват на дивана. Мъжът бил по-възрастен, един от приятелите на баща му. Тя не би възразявала чак пък толкоз, но бащата това направо го пощурило. Пребил от бой детето си, счупил му лявата тибия и мандибулата на две места. Дълго време синът лежал в болница, но костите най-сетне зараснали. Духът му обаче бил увреден катастрофално. Когато момчето било по-малко, с баща му били близки. Пребиването го сломило. Започнал да се дрогира — главно с амфетамини, но вземал всичко, което успеел да докопа. Отчуждил се. Не се прибирал с дни. А после един ден изобщо не си дошъл. Веднъж-два пъти след това разговаряли с него… — Дженифър посочи предмета, окачен на стената.

— Нарича се телефон — обясни Карълайн. Беше накарала Майнър да й обясни за телефоните, преди да го убие първия път.

— Точно така. По същото. Разговаряли два пъти по телефона и веднъж получили писмо. Намирал се на някакво място, наречено Денвър, после на друго — Маями. Повече не им се обадил. Това се случило преди десет години.

— Къде е той?

Дженифър тръсна глава.