Библиотеката на Въглен връх

Фелиша бе дошла в сънищата на библиотекарите предната нощ, за да им съобщи, че Дейвид настоява да се съберат при бика „преди залез“. Това бе по-различно от „възможно най-бързо“ — отлика, която всеки, освен Майкъл би забелязал. И все пак това можеше да е и за добро. На Дженифър й се беше наложило да търпи сама Дейвид седмици наред — двамата чакаха вести от Бащата. Сега, докато Дейвид изтезаваше Майкъл, Дженифър — най-дребната и най-крехка от библиотекарите — се беше заела да разпарчетосва гроба на Маргарет. Тътреше се напред-назад из поляната, прегърбена под тежестта на буците гранит колкото човешка глава, а червеникаворусата й коса бе подгизнала от пот. И все пак, след близо месец сама с Дейвид, мъкненето на гранит в жегата сигурно й доставяше облекчение.

Карълайн въздъхна наум. „Сигурно трябва да сляза да им помогна.“ Ако не друго, това би насърчило Дейвид да подели вниманието си между три, а не само между две жертви.

Но на Карълайн лукавство не й липсваше. Първо щеше да се поослуша.

Дейвид и Майкъл стояха, загледани надолу към Гарисън Оукс. Майкъл, също като неговите пуми, беше гол. Дейвид бе облечен с бронежилетка на израелската армия и бледолилава тюлена пачка, оплескана с кръв. Бронежилетката си беше негова. Пачката бе изровил от шкафа на сина на госпожа Макгиликъти. За това поне частично беше виновна Карълайн.

Когато стана ясно, че не могат да се върнат в Библиотеката или поне това няма да е скоро, Карълайн бе обяснила на другите, че, за да не бият на очи в тълпата, трябва да носят американски дрехи. Те закимаха, без да разбират, и се захванаха да ровят из шкафовете на госпожа Макгиликъти. Дейвид избра пачката, защото от всичко, което намери, тя най-много приличаше на обичайната му набедрена препаска. Карълайн се позамисли дали да му обясни, че така няма как да не бие на очи, но после се отказа. Беше се научила да се смее, изникне ли повод за смях.

Носът й се набърчи. Вятърът носеше миризма на разложено. „И Маргарет ли се е върнала?“ Но не, разбра тя, трупната миризма лъхаше от Дейвид. Като мине време, и вече не му забелязваш толкова, но тя беше отсъствала. Цял облак мухи бръмчеше около главата му.

Преди година-две Дейвид придоби навика да изстисква кръвта от сърцата на жертвите си върху своята коса. Той беше космат. Всяко сърце даваше само няколко супени лъжици кръв, но, разбира се, тя бързо се напластяваше. С времето съчетанието от коса и кръв се втвърди в нещо като каска. Веднъж Карълайн прояви любопитство и попита Питър колко ли здрава може да е тя. Питър, чийто каталог включваше математика и инженерство, се загледа в тавана замислено.

— Доста е здрава — рече той съзерцателно. — Засъхналата кръв е по-твърда, отколкото си мислиш, но е чуплива. Кичурите коса обаче би трябвало да я укрепват. На същия принцип като арматурата в бетона. Хммм… — Той се наведе над бележника си и задращи някакви цифри, после кимна. — Мда, доста здрава е. Сигурно ще спре куршум двайсет и втори калибър. Та даже и деветмилиметров, може би.

Известно време Дейвид бе капал кръв и по брадата си, обаче Бащата го накара да я изстърже, когато това започна да го затруднява да си завърти главата. Останаха само едни длъжки увиснали мустаки като на Фу Манчу.

— Къде беше? — попита Дейвид, хвана Майкъл за раменете и го разтърси. Говореше на пелапи, който никак не наподобяваше английски, нито пък някой друг съвременен език. — Заиграл си се в гората, нали така? Приключи със задачата още преди седмици! Не ме лъжи!

Майкъл беше на ръба на паниката — очите му се въртяха бясно и говореше на пресекулки, все едно си вадеше думите с ченгел от устата.

— Бях… длеч.

— Длеч? Длеч? А, „далече“ ли искаш да кажеш? И къде толкова далече си бил?

— Бях с… с… с дребосъците. Бащата рече. Бащата рече да изуча навиците на дребните и незабележимите.

— Бащата искаше той да изучи мишките — преведе Дженифър, подвиквайки през рамо, докато пъшкаше под тежестта на камъка. — Как се движат. Как се крият и тем подобни.

— На работа! — кресна й Дейвид. — Пропиляваш дневната светлина!

Дженифър отново се затътри към купчината и помъкна поредния камък, като пъшкаше под бремето. Дейвид, почти двуметров и много мускулест, проследи това с очи. На Карълайн й се стори, че той се поусмихна. После пак се обърна към Майкъл:

— Бляк! От всичко точно пък мишките! — Той тръсна глава. — Да знаеш, не мислех, че това е възможно, ама ти май за нищо не ставаш — повече и от Карълайн!

Карълайн, на сигурно място зад прикритието си, направи грубиянски жест.

Дженифър пусна още един камък в храсталака и се чу сух пукот. Тя се изправи задъхана и избърса чело с разтреперана ръка.

— Карълайн? Какво? Аз… не знам… аз…

— Млъкни. Та, чакай сега да се изясним — докато ние, останалите, се трепем да намерим Бащата, ти си се заигравал с мишленца?!

— Мишки… да. Мислех…

Над поляната отекна плющене. Карълайн, която имаше продължителен опит с шамарите на Дейвид, пак потръпна. „Той целият се вложи в тоя шамар.“