Библиотеката на Въглен връх

— Не съм те питал какво си мислиш ти — отсече Дейвид. — Животните не мислят! Та не искаш ли ти точно това, Майкъл? Да си животно? И да си дойдем на думата — та ти не си ли точно това?

— Както кажеш — рече кротко Майкъл.

Дейвид се умълча задълго. Стоеше гърбом към нея, но Карълайн ясно си представяше лицето му. Щеше да се усмихва, поне мъничко. „Ако с шамара е разкървавил лицето на Майкъл, сигурно ще си покаже и трапчинките.“

— Просто… млък. Заболя ме главата от тебе. Върви да помагаш на Дженифър ли, що ли.

Пумата на Майкъл отново изръмжа, този път не толкова кротко. Майкъл я прекъсна с тихо скимтене и тя млъкна.

Очите на Карълайн станаха на цепки. Зад Дейвид, по растящите в западния край на долината треви, тя забеляза, че вятърът сменя посоката си. След малко той щеше да задуха откъм нея към тримата, а не обратното. През времето, прекарано сред американците, Карълайн се бе аклиматизирала дотолкова, че от миризмите им — Марлборо, Шанел, Видал Сасун — очите й вече не сълзяха, но с Майкъл и Дейвид не беше така. Духнеше ли от запад, тя вече нямаше как да се крие дълго.

Рискува да се вгледа право в очите им — Иша я бе научила, че по този начин предизвикваш да те забележат, но понякога бе неизбежно. Сега се надяваше нещо на север от нея да им отвлече вниманието. И много ясно, след малко погледът на Майкъл бе привлечен от една пърхаща пеперудка, устремила се да кацне върху гранитната купчина. Дейвид и пумите проследиха погледа му като същински хищници. Карълайн се възползва от момента да се шмугне отново в храсталака.

Тя заобиколи хълма изотдолу на югоизток. Щом се отдалечи на четвърт миля, зави обратно. Този път вървеше без особена предпазливост и обяви пристигането си, като нарочно стъпи върху суха съчка и тя изпращя.

— Я! — възкликна Дейвид. — Карълайн. По-шумна и по-непохватна от всякога. Скоро ще станеш истинска американка. Чувах те как драпаш нагоре още откакто тръгна да катериш хълма. Ела тук.

Карълайн го послуша.

Дейвид се взря в очите й и леко я погали по бузата. Пръстите му бяха почернели от засъхнала кръв.

— В отсъствие на Бащата всеки от нас трябва да внимава за своята сигурност. Бремето на предпазливостта е затиснало всички нас. Нали го разбираш?

— То е яс…

Като все така я галеше по бузата, той я ощипа с другата ръка в слънчевия сплит. Тя го очакваше — е да де, това или нещо подобно — ала при все това успя да й изкара всичкия въздух. Ала не падна на колене. „Поне това“ — помисли си тя, докато се наслаждаваше на бакърения привкус на омразата.

Дейвид дълго я оглежда с очите си на убиец. След като не забеляза никакъв намек за бунт, той кимна и се извърна.

— Върви да им помогнеш с камъните.

Тя се принуди да вдиша дълбоко. След малко мъглата покрай зрителното й поле се избистри и тя тръгна към купчината камъни върху гроба на Маргарет. Изсъхнали есенни стръкове трева докосваха босите й крака. По Шосе 78 избръмча камион; дърветата заглушаваха шума му.

— Здравей, Джен — поздрави тя. — Здравей, Майкъл. Тя от колко време е мъртва?

Майкъл не отвърна нищо, но щом се приближи, подуши нежно врата й. Тя също го подуши, както повеляваше учтивостта.

— Здравей, Карълайн — поздрави Дженифър, пусна в шубраците камъка, който носеше, и избърса потта от челото си. — Тя лежи под земята от последното пълнолуние насам. — Очите й бяха силно кръвясали. — Което ще рече какво? Към две седмици вече.

Всъщност бяха по-скоро четири. „Пак е напушена“ — помисли си неодобрително Карълайн, а после додаде наум с по-голямо великодушие: „Но кой ли би я обвинил? Била е сама с Дейвид“.

Но на глас каза само:

— Леле, доста по-дълго от обикновено. Какво прави тя?

Дженифър я изгледа странно.

— Търси Бащата, разбира се. Ти какво си мислеше?

Карълайн сви рамене.

— То никога не се знае. — Точно както Майкъл прекарваше повечето си време с животни, Маргарет сега се чувстваше най-уютно сред мъртъвците. — И извади ли късмет?

— Скоро ще видим — отвърна Дженифър и впери очи в купчината камъни. Карълайн схвана намека, отиде до камарата и награби един средно голям камък. Заработиха в мълчание — бързо, опитно и оперативно. Щом и тримата се заловиха, не след дълго купчината изчезна, разпръсната из околните шубраци. Земята под нея се бе слегнала съвсем мъничко след погребението и все още беше относително рохкава. Коленичиха и заровиха в нея с ръце. Около педя по-надолу ги лъхна силната воня от тялото на Маргарет. На Карълайн, която отдавна не беше правила това, й се догади и тя потисна позива за повръщане. Внимаваше много Дейвид да не забележи. Когато дупката стана дълбока към две стъпки, тя напипа нещо клисаво.

— Напипах я — съобщи.

Майкъл й помогна да разхвърлят пръстта. Маргарет беше подута, лилава и се разлагаше. Очните й кухини гъмжаха от червеи. Дженифър се измъкна от гроба и тръгна да си събира нещата. Щом разкриха лицето и ръцете на Маргарет, Карълайн и Майкъл, без да губят време, изскочиха от ямата.