Библиотеката на Въглен връх

Дженифър извади от торбата си сребърна луличка, запали и с кибритена клечка и дръпна силно. После въздъхна, скокна долу и се залови за работа. Напушена или не, тя беше много даровита. Преди година Бащата й направи върховния комплимент — връчил й белия шарф на изцелението и сега тя, а не Бащата, бе господар на своя каталог. Единствено на нея от всички тях й бе оказана тази почит.

Този път смъртоносната рана представляваше вертикална траншея в сърцето на Маргарет, широка и дълбока точно колкото острието на Дейвидовия нож. Дженифър яхна трупа, наложи ръката си върху раната и я задържа колкото три вдишвания. Карълайн наблюдаваше това с интерес и отбелязваше етапите, когато Дженифър промълвяваше едва чуто „разум“, „тяло“ и „дух“. Внимаваше външно да не се издаде с нищо. Да изучаваш нещо извън каталога си беше… ами, не беше хубаво да те изловят, че се занимаваш с това.

Майкъл мина от другата страна на поляната, по-далече от вонята, и засмян започна да се боричка с пумите си. На останалите не обръщаше внимание. Карълайн седна и се подпря на един от бронзовите крака на бика, достатъчно близо до Дженифър, за да я наблюдава как работи. Когато Дженифър отдръпна дланта си, раната в гърдите на Маргарет бе изчезнала.

Дженифър се изправи в гроба. Карълайн се досети, че е, за да си поеме чист въздух, а не с някаква целебна цел. И тук вонята беше тежка, а в ямата обаче сигурно беше направо съкрушителна. Дженифър вдъхна дълбоко и пак се отпусна на колене. Напрегна чело, махна повечето насекоми, коленичи и положи топлите си устни върху студената уста на Маргарет. Задържа целувката колкото три вдишвания, отдръпна се задавена и се зае да втрива разнообразни мехлеми в кожата на Маргарет. Интересно, че нанасяше мехлема по образец на глифите на писмения пелапи — първо „стремеж“, после „възприятие“ и най-сетне „разкаяние“.

Когато това приключи, Дженифър стана, измъкна се от гроба и тръгна към Карълайн и Майкъл, но след две крачки разтвори широко очи. Закри уста с ръка, стрелна се в шубраците и повърна. Щом изпразни стомаха си, отиде при Карълайн. Вървеше по-бавно и по-колебливо отпреди. Тънък слой пот лъщеше на челото й.

— Гадно ли е? — попита Карълайн.

Вместо отговор Дженифър извърна глава и се изплю. Седна до Карълайн и отпусна глава на рамото й. После извади сребърната си луличка — американска, подарък от Карълайн — и пак я запали. Димът от марихуана, гъст и благ, се разстла над поляната. Поднесе луличката на Карълайн.

— Не, благодаря.

Дженифър сви рамене и си дръпна втори път, по-силно. Отблясък от пламъчето на лулата лумна върху излъскания бронзов корем на бика.

— Понякога се чудя…

— Какво се чудиш?

— Дали трябва да си правим труда. Да търсим Бащата де.

Карълайн се отдръпна.

— Сериозно ли говориш?

— Да. Аз… — Дженифър въздъхна. — Не. Може би. Не знам. Просто… чудя се. Наистина ли ще е чак толкова по-зле? Ако просто… я зарежем тази работа? Да оставим Херцога или който и да било там да надделее?

— Ако Херцогът се оправи дотолкова, че да прояде пак, сложните форми на живот ще минат в историята. И няма да отнеме много време. Към пет години сигурно. Може и десет.

— Да, знам. — Дженифър пак разпали лулата. — И вместо това имаме Бащата. Херцогът… той поне ще го свърши безболезнено. Дори мирно.

Карълайн направи кисела физиономия, а после се усмихна.

— Тежички седмици си изкарала с Дейвид, а?

— Не, не е това… — отвърна Дженифър. — Абе, може и да е. Да, тежички си бяха, да му се не видят и седмиците, като отвори дума за тях. Ама ти къде беше? Помощта ти щеше да ми е от полза.

Карълайн я потупа по рамото.

— Извинявай. Я дай насам. — Дженифър й подаде лулата и тя си дръпна лекичко.

— При все това — обади се Дженифър, — изобщо ли не те бърка? Сериозно те питам.

— Какво?

Дженифър размаха ръка — жестът й обхвана гроба, Гарисън Оукс, бика.

— Всичкото това.

Карълайн се позамисли.

— Не. Не, наистина. Вече не. — Тя огледа косата на Дженифър, извади един червей и той се загърчи върху пръста й. — Навремето ме бъркаше, но се нагодих. — Тя смачка червея. — Почти към всичко можеш да се нагодиш.

— Ти може би да. — Тя си взе лулата. — Понякога си мисля, че само ние двете все още сме с всичкия си.

На Карълайн й мина през ум да потупа Дженифър по рамото, да я прегърне или нещо такова, но се отказа. В този разговор нежностите вече й идваха свръх мяра. Вместо това реши да смени темата и кимна към гроба:

— Колко време ще мине, докато…?

— Не съм сигурна — отвърна Дженифър. — Вероятно доста. Никога преди не е прекарвала под земята толкова дълго време. — Тя отново разкриви лице и се изплю. — Бляк.

— Ето — рече Карълайн. — Донесох ти нещо. — Разрови се в найлоновата пазарска торбичка и извади полупразна бутилка листерин.

Дженифър я пое.

— Какво е това?

— Отпий и се изжабуркай. Не го гълтай. След няколко секунди го изплюй.

Дженифър го огледа със съмнение — опитваше се да разбере дали не я будалкат.

— Довери ми се — настоя Карълайн.

Дженифър се подвоуми, после отпи. И се облещи.

— Изжабуркай се — рече Карълайн и показа, като изду първо лявата си буза, а после дясната. Дженифър я изимитира.