Библиотеката на Въглен връх

Маргарет положи главата в скута си и започна да се суети над нея — галеше я по бузите, гугукаше й, приглаждаше рунтавите й вежди. След доста обгрижване от нейна страна клепачите на мъртвеца трепнаха и се отвориха.

— Сини очи! — възкликна Маргарет. — О, Дейвид, благодари ти!

Дейвид сви рамене.

Карълайн надзърна. Очите на мъжа може и някога да са били сини, но сега бяха най-вече хлътнали и помътнели. Ала не го разпозна. Той беше дребен придворен в един от кабинетите на Бащата, а някога е бил и министър-председател на Япония. Обикновено подобни мъже ги пазеха. „Дейвид явно е обзет от дързост.“ Главата отново примигна и се втренчи в Маргарет. Езикът се размърда и устните зашаваха, макар без дробове да не можеше да изкара звук, разбира се.

— Какво казва той? — попита Дейвид. След шест седмици изгнание повечето бяха поприхванали поне малко от малко американския език, но единствено Карълайн говореше японски.

Карълайн се наведе ниско и набърчи нос, щом я лъхна вонята. Тя отметна глава и докосна бузите на мъжа.

— Моо ичидо итте кудасаи, Ямада-сан.

Мъртвецът опита отново, втренчил умолително в нея незрящите си очи.

Карълайн се отпусна назад и сдържано сключи ръце в скута си, лявата върху дясната, тъй че всяка длан скриваше от поглед пръстите на другата. Изражението й бе мирно, дори приятно. Знаеше, че Емили лесно може да прочете мислите й. И Дейвид усещаше мисли, поне основния им вкус. Знаеше кога някой е негов зложелател. В битка той можеше да надникне в разума на враговете си и да прозре стратегиите им, да види оръжията, с които биха могли да тръгнат срещу него. Карълайн подозираше, че при нужда би могъл да проникне и по-дълбоко. Но нямаше значение. Ако Емили или Дейвид решаха да четат мислите на Карълайн, щяха да открият единствено желание да помогне.

Разбира се, искрените емоции са самата същност на личността. Не можеш никога да ги изтриеш, не можеш никога да ги пренебрегнеш, не можеш дори да ги пренасочиш за особено дълго време.

Но с внимание и тренировки те могат да бъдат прикривани.

— Той пита за Чиеко и Кико-чан — рече Карълайн. — Мисля, че това са дъщерите му. Иска да знае дали нищо не ги застрашава.

— А… Кажи му, че ги изкормих, за да се тренирам — рече Дейвид. — И майките им също.

— Вярно ли е?

Дейвид сви рамене.

— Сорера ва анзен десу, Ямада сан. Има ясуму десу нее — произнесе Карълайн, с което му каза, че нищо не ги заплашва и сега той може да си отдъхне. Мъртвецът остави очите си да се склопят. Самотна сълза трепна на крайчеца на левия му клепач. Маргарет впери в нея алчен светнал поглед. Щом тя се откъсна и потече по бузата на Ямада, тя рязко наведе глава като птица и я близна с едно-единствено сръчно движение на езика.

Мъртвецът изду бузи и духна. По-тих, по-тъжен звук Карълайн не бе чувала. Дейвид и Маргарет се разсмяха заедно.

Усмивката на Карълайн бе насилена точно колкото трябва. Може би я заливаше жалост към клетника? Или пък беше заради вонята. По същия начин всеки, напънал се да наднича в мислите й, щеше да открие там само загриженост за Бащата и искрено, макар и леко нервно желание да угоди на Дейвид. Но връхчетата на пръстите й трепкаха със спомена за едва доловим, притихващ пулс в дръжката на месингово копие и в сърцето й омразата към тях се разгаряше като черно слънце.

Глава 2 Будизъм за задници

I

— Та, навит ли си да влезеш с взлом в къща? — попита тя.

Стийв се вцепени и ченето му увисна продължително. Чу зад бара как търбухът на джубокса на „Автоматични музикални инструменти“ защрака. Някой беше пуснал монетка. Той остави ненапитата си бира „Корс“ на масата. Как й беше името на тази? Кристи? Кати?

— Моля? — каза той най-накрая и тогава се присети. Карълайн. — Майтап си правиш, нали?

Тя дръпна от цигарата си. Пламъчето се разгоря и огря с оранжево сияние към половин дузина мазни чашки и купчинка пилешки кокали.

— Не. Напълно сериозна съм.

Джубоксът на „АМИ“ избръмча. Миг по-късно гръмотевичното начало на Sing, Sing, Sing на Бени Гудман екна в ефира като бойните тамтами на някое загубено дивашко племе. Съвсем внезапно сърцето на Стийв се разтупка.

— Да, добре. Не се майтапиш. Значи онова, за което говориш, е доста тежко углавно престъпление.

Тя не каза нищо. Само го гледаше.

Той се напъна да се сети за някоя умна реплика. Но от устата му изскочи:

— Аз съм водопроводчик.

— Невинаги си бил.

Стийв се вторачи в нея. Това беше вярно, да, но тя по никакъв начин не би могла да го знае. Подобни разговори беше водил в кошмарите си. В опит да замаскира обзелия го ужас, той награби последното пилешко крилце от чинията и го топна в соса със синьо сирене, само че после се спря и не го налапа. Тукашните пилешки крилца не си поплюваха. Миризмата на оцет и лют пипер се надигна към него като предупреждение.

— Не мога — рече той. — Трябва да се прибера да нахраня Пийти.

— Кого?

— Кучето ми Пийти. Той е кокер шпа…

Тя люшна глава.

— Това може да почака.

Смени темата!

— Как ти се харесва тук? — ухили се той отчаяно.