Библиотеката на Въглен връх

— Много всъщност — отговори тя, прелиствайки списанието, което четеше Стийв. — Как му беше името на това място, я кажи?

— Уоруик Хол. През двайсетте в тая кръчма са продавали нелегално алкохол. Кат, дамата, дето я върти, я наследила от дядо си заедно с куп стари снимки, на които се виждало как е изглеждала. Тя е голяма фенка на джаза и затова като се пенсионира, я реставрира и я отвори като частен клуб.

— Ясно. — Карълайн пийна бира и огледа окачените по стените плакати в рамки — Лони Джонсън, Рой Елдридж с тромпета си в ръка, реклама за празненство с морска храна в театъра на трети и четвърти октомври двайсет и някоя си година. — Различно е.

— Така си е. — Стийв изтръска една цигара от пакета и й го поднесе. Щом тя го пое, той забеляза, че макар и по ноктите на дясната й ръка да нямаше лак и да бяха изгризани почти до дъно, тези на лявата бяха дълги и оформени, лакирани в червено. Смахната работа. Драсна клечка и запали цигарите им. — Започнах да идвам тук, защото беше единственият бар наоколо, в който все още се пуши, и постепенно почнах да го харесвам.

— Защо да не ти дам минутка да поразмишляваш над идеята? — рече Карълайн. — Знам, че ти я изтърсих изневиделица. Къде е дамската тоалетна?

— Няма нужда да го обмислям. Отговорът е не. Дамската е отзад, натам. — Той посочи с палец над рамото си. — Никога не съм влизал там, но за да пуснеш водата на писоарите в мъжката, дърпаш месингова верига. Цяла минута се чудих, докато загрея. — Той поизчака. — Ти каква си точно?

— Казах ти — отвърна Карълайн. — Библиотекарка съм.

— Добре. — Отначало външният й вид — коледен пуловер, даже и с еленчета, навлечен върху колоездачен клин, червени гумени галоши и осемдесетарски гети на краката — му навя мисълта, че е шизофреничка. Сега вече имаше съмнения.

Добре, помисли си той. Не е шизофреничка. А каква е тогава? Карълайн не се напъваше излишно да полага грижи за себе си, но и непривлекателна не беше. Остана и с впечатлението, че е много умна. Преди около час и половина тя дойде с две бири, представи се и попита дали може да седне. Стийв, ерген, който поддържаше връзка единствено с кучето си, каза „Разбира се“. Поприказваха си. Тя го засипа с въпроси, а на неговите отговаряше неопределено. И през цялото време го изучаваше с тъмнокафяви очи.

Стийв бе останал що-годе с впечатлението, че работи в университета, май като някакъв лингвист? На Кат тя заговори на френски, а друг редовен клиент, Еди Ху, изненада със свободното си владеене на китайски. „Но «библиотекарка» бая се връзва.“ Представяше си я как рошава, сред камари книги, които аха-аха ще се посипят, мърмори над оклепана чаша от полагащото се на персонала кафе, докато замисля своя обир. Ухили се и тръсна глава. „Няма начин!“ Вместо това поръча още една кана бира.

Бирата изпревари Карълайн на масата с цели две-три минути. Стийв си наля още една чаша. Докато пиеше, реши да промени диагнозата от шизофреничка на „хич не й пука как е облечена“. Много хора твърдяха, че хич не им пука как са облечени, но тези, на които действително не им пукаше, си бяха рядкост. Но не бяха чак пък нещо нечувано.

Един съученик на Стийв от гимназията, Боб еди-кой си, изкара две години на южен остров в Тихия океан в рамките на някаква странно прокопсала наркосхема. Като се върна, беше дяволски богат — две ферарита, Боже Господи! — обаче се обличаше както му падне. Боб, спомни си той, някога беше…

— Ето ме пак — рече тя. — Извинявай. — Имаше хубава усмивка.

— Дано си навита за още едно — каза той и кимна към каната.

— Много ясно.

Той й наля.

— Не се сърди, че ти го казвам, ама много е шантава тая работа.

— За какво говориш?

— Библиотекарките, които познавам, си падат по… де да знам, по чай и уютни мистерии, а не по взломаджийски нахълтвания.

— Е, да… Тази библиотека е по-друга.

— Боя се, че ще са ми нужни малко повече обяснения. — Още щом думите изскочиха от устата му, той съжали. „Ти нали не смяташ действително да се включиш?“ Направи си една бърза духовна инвентаризация. „Не, не смятам.“ Но че му беше любопитно, беше.

— Имам проблем. Сестра ми ми каза, че ти би могъл да притежаваш нужния опит, за да го разрешиш.

— За какъв опит говорим например?

— Ключалки на жилища… Нищо особено… И аларми „Лорекс“.

— Това ли било? — Мислите му се насочиха към сандъка с инструменти отзад в пикапа му. Там бяха водопроводните му инструменти — горелка, поялник, нож за тръби, гаечен ключ, но имаше и други неща. Клещи за рязане на тел, лост, мултицет, малка метална линия, с която можеше да… Не. Той прищипа мисълта, ала вече беше късно. Нещо в него се бе разбудило и шаваше.

— Това е — отвърна тя. — От лесно по-лесно!

— Коя е сестра ти?

— Рейчъл се казва. Няма как да я знаеш.

Той се замисли.

— Права си. Не помня да съм се запознавал с някого с това име. — Тя несъмнено не бе част от тесния, твърде тесен кръг от хора, които знаеха за предишната му кариера. — Ама откъде тогава тая Рейчъл ще знае толкова много за мен?

— Честно казано, и на мен самата не ми е ясно. Но нея много я бива да изнамира разни неща.

— И какво точно е изнамерила за мен?