Библиотеката на Въглен връх

Карълайн запали още една цигара и издуха двоен стълб дим от ноздрите си.

— Каза, че хващаш цаката на механизмите и имаш разбойническа жилка. И че си извършил над сто обира. Сто и дванайсет, мисля, че толкова каза.

Вярно си беше, макар и сведенията да бяха остарели с петнайсет години. Изведнъж стомахът му се върза на възел. Нещата, които бе извършил, и още по-зле, онези, които не бе и извършил, вечно кръжаха около мислите му и никога не бяха далече. Щом тя произнесе това, те кацнаха и нахлуха в него.

— Искам да си тръгнеш — каза той тихо. — Моля те.

Искаше да си чете „Спортс илъстрейтид“. Искаше да си мисли за нападението на „Колтс“, а не как може да разбие жилищна ключалка „Куиксет“ за трийсет секунди дори и без нужните инструменти. Искаше…

— Я се отпусни. Това може да ти е много от полза. — Тя плъзна нещо към него по пода. Той надникна под масата и видя сипя брезентова мешка. — Погледни вътре.

Той вдигна мешката за дръжката. Вече се усещаше какво може да открие в нея — разкопча ципа и надникна. Кеш. Много кеш. Предимно петдесетачки и стотачки.

Стийв остави мешката и я бутна обратно към нея.

— Колко са вътре?

— Триста двайсет и седем хиляди долара. — Тя угаси цигарата си. — Там някъде.

— Странна сума.

— Аз съм странна личност.

Стийв въздъхна.

— Имаш цялото ми внимание.

— Значи ще го свършиш?

— Не, в никакъв случай! — „Будистът се старае да се въздържа от вземане на онова, което не му е дадено.“ Той се поумълча и направи гримаса. Миналата година беше декларирал петдесет и осем хиляди долара пред данъчните. С мъничко повече от дълга по кредитната му карта. — Може би. — Той запали нова цигара. — Много пари са това.

— Така ли? Сигурно.

— За мен поне са. Богата ли си?

Тя сви рамене.

— Бащата.

— Аха. — Богат татко. Това поне обясняваше донякъде нещата. — Как ти хрумна да… Каква каза, че е сумата?

— Триста двайсет и седем хиляди долара. Ходих до банката. Парите действително не са ми проблем. Стигат ли? Мога да взема и още.

— Би трябвало да го покрие — каза той. — Познавах навремето хора, спецове, които тая работа биха я свършили за триста долара. — Зачака с известна надежда тя да оттегли предложението си или може би да го помоли да я запознае със спецовете. Но двамата само дълго време се зяпаха.

— Аз тебе съм избрала — рече тя. — Ако не е заради парите, то какво те възпира тогава?

Той си помисли дали да й обясни как се старае да се държи по-добре. Можеше да каже „Понякога се чувствам като новопоникнало растение, все едно току-що съм покълнал от пръстта, все едно се опитвам да се източа към слънцето“. Вместо това каза:

— Мъча се да схвана каква изгода имаш ти. Някакъв екстремен спорт за богати дечица ли е това? Скучаеш ли?

Тя прихна.

— Не. Аз съм пълната противоположност на скучаещите.

— Какво е тогава?

— Преди много години нещо ми бе отнето. Нещо безценно. — Тя му хвърли безмилостна усмивка. — Искам да си го вземи обратно.

— Ще ми трябват още малко подробности. За какво говорим? За диаманти? За скъпоценни камъни? — Той се поколеба. — За дрога?

— Нищо подобно. По-скоро има сантиментална стойност. Само това мога да ти кажа.

— А защо избра мен?

— Ти си с отлични препоръки.

Стийв се замисли. През рамото на Карълайн виждаше как на дансинга Еди Ху и Кат се упражняват в чарлстон. И доста задобряват. Стийв си спомни какво е да си те бива по нещо. Имаше време, когато той беше понашумял в някои среди. Може би някой го помнеше.

— Добре — рече той най-накрая. — Мога да приема, предполагам. Но първо още някой и друг въпрос.

— Давай.

— Сигурна ли си, че за каквото и да става въпрос, ще си имаме работа само с най-прости аларми за жилища? Никакви сейфове, никакви екзотични ключалки, нищо подобно?

— Сигурна съм.

— Откъде знаеш?

— Пак от сестра ми.

Стийв си отвори устата да се зачуди на качеството на нейната информация. И тогава му хрумна, че не би могъл да каже точно колко обира е извършил, дори и ако му опреш пистолет в главата. Сто и дванайсет обаче звучеше напълно правдоподобно. И вместо това каза:

— Последен въпрос. Ами ако това нещо, каквото и да е то, го няма там?

— При все това ти си получаваш парите. — Тя се поусмихна и се приведе към него. — Може дори да получиш бонус. — Вдигна вежда и пусна лекичка флиртаджийска усмивка.

Стийв се замисли. Преди тя да хвърли бомбата с обира, той се надяваше разговорът да тръгне на флирт. Но сега…

— Да не усложняваме нещата — рече той. — Парите трябва да ми стигнат. Къде искаш да отида?

— Значи ще отидеш? — Краката й бяха силни, със загар. Когато се движеше, си личеше как мускулите й мърдат под кожата.

— Да — каза той и в душата си вече знаеше колко ужасна е тази идея. — Сигурно.

— Точно сега му е времето.

II

Едно от нещата, заради които „Уоруик Хол“ допадаше на Стийв, беше чистотата там. Всичко бе полирано дърво, лъскав месинг, изпънати кожени седалки, оформени като дружелюбна подкана към твоя задник, и бели плочки, застлали пода по начин, който щеше да е голям гъдел за Евклид.