Библиотеката на Въглен връх

— Там горе, вляво — обади се Карълайн.

— Я повтори, ако обичаш?

— Казах, там горе, до червената кола, свий вляво.

Пътуваха от около двайсет минути и Карълайн го напътстваше.

— Тук наляво. Вдясно по голямото шосе. Опа, извинявай, обърни. — Гласът й бе нисък и гърлен, хипнотизиращ. Освен това чувството на Стийв за ориентация хич го нямаше. Пет минути след като излязоха от летището вече се беше оплетал като в кълчища. Можеха да са и във Фиджи. В Нагоя. На Луната.

— Ти сигурна ли си, че знаеш къде отиваш?

— О, да.

— Приближаваме ли се?

— Още няколко минути. Не е много.

Тя седеше, сгушена на пътническото място с гръб към вратата. Стойката й заедно с впития колоездачен клин изкарваха много крак на показ. И на него му беше много трудно да не зяпа тоя крак. Всеки път, когато подминаваха билборд или пътен знак от нейната страна, той хвърляше по едно око. Тя като че не възразяваше или пък въобще не забелязваше.

— Там завий — каза тя.

— Тук?

— Не, на следващия завой по-надолу. Където е онова… Да. — Тя му се усмихна и погледът й светна диво на лунната светлина. — Вече сме близо.

Пътят пред тях тънеше в мрак. Бяха много извън града, на границата с полята и нивите. Навлязоха в парцел, който беше почти запустял. Беше голям или проектиран като голям — на територията му можеха да се поберат сигурно стотина къщи с дворчета колкото пощенска марка. Тук-там имаше няколко завършени и още няколко излети основи, в чиито пукнатини избуяваха бурени. Но повечето парцели си стояха празни.

— Идеално — измърмори Стийв.

— Ето там — посочи тя. — Онази.

Стийв проследи пръста й, който сочеше неголямо ранчо, боядисано в резедаво, ужасно грозна гледка дори и в тъмното. Но автомобилната алея беше празна. Единственият източник на светлина бе самотна на вид улична лампа, стърчаща на ъгъла.

Той бавно премина покрай двора, който по някакъв неопределен начин му напомняше за рап видеоклип и това го караше да се чувства нелепо. Стотина метра по-надолу пътят кривваше, колкото къщата да изчезне от поглед зад една горичка. Той паркира там, обърна се и я погледна.

— Последен шанс — рече. — Сигурна ли си, че го искаш? Ако ми кажеш какво търсиш, аз мога…

Очите й пламнаха на лунната светлина.

— Не. Аз трябва да дойда с теб.

— Е, хубаво тогава. — Той пак хвърли скришом едно око на краката й и слезе. Мекото изщракване на вратата при затваряне прозвуча задоволително потайно. Той отиде отзад и извади раницата от багажника. — Готова ли си…

Тя докосна с пръсти тила му. Той потръпна, косата му там настръхна. Обърна се и откри, че тя стои съвсем близо до него, толкова близо, че долавяше мириса й. Миришеше малко като че не се е къпала… ами, от сума ти време, но мирисът бе приятен — мускусно, женствено ухание. Ноздрите му затрепкаха.

— Ела — каза тя. Пак беше обула галошите върху гетите.

Когато стигнаха до къщата, Стийв провери пощенската кутия. Беше претъпкана — главно с едноседмични боклуци. „Собственикът от доста време не си е бил вкъщи — помисли си той. — Идеално.“ Извади едно списание и започна да го върти под лунните лъчи, докато успя да прочете корицата. Там с големи сини букви пишеше „Списание «Полицейски началник» и то бе адресирано до… «Детектив Марвин Майнър». Той погледна Карълайн.“

— Този тип е ченге?

— Така изглежда.

— Какво ти е сторил?

— Съсипа копринената ми рокля.

— Как успя?

— Нацапа я с кръв.

— Хм. Пробва ли да я изпереш с клуб со…

— Да, но тя вече за нищо не ставаше. Участваш ли, или не?

— Ами… Сигурно няма особено значение, ако го свършим както трябва. Пък и не ми изглежда детектив Майнър да си е вкъщи.

— Ммм.

Стийв се поколеба, а после излезе на автомобилната алея. Отиде до входната врата и позвъни. От вътрешността на къщата не дойде никакъв отговор.

— Защо го направи?

— Не че очаквах някого, обаче ако вътре има ротвайлер или нещо такова, добре е да го узнаем сега.

— А… Добре ти хрумна. — Гласът й преливаше от отвращение.

— Не обичаш кучета?

Тя поклати глава.

— Те са опасни.

Стийв я изгледа насмешливо. Повечето вечери, когато се прибираше у дома, кокер шпаньолът му Пийти така усърдно махаше с опашка, че цялото му дупе залиташе насам-натам. Може би като се приключи с това, с Пийти ще заминем за Тибет. Представи си как изкачват хълма към манастира в светъл пролетен ден, Пийти подскача до него, а горе на върха ги очаква Вътрешният покой.

Първо деловата част! Стийв вдигна изтривалката, за да потърси ключ. Там нямаше нищо. Плъзна пръст отгоре по рамката на вратата. Карълайн го изгледа озадачено.

Често хората държат резервни ключове някъде навън. — Пръстите на ръкавиците му се бяха запрашили. Ключ нямаше.

Е, добре — рече той. — Ще трябва да стане по мъчния начин.

Заобиколиха отзад. Стийв извади лоста и го наби между прага и подпората на нивото на резето.

Пусна в джоба си една плоска и една кръстата отвертка заедно с чифт клещи за рязане на тел.

Ако алармата е нагласена, обикновено разполагаш с цяла минута, за да я обезвредиш — рече той. — Това време трябва да е предостатъчно. Обаче ти изчакай тук навън. Не ща да се препъвам в теб.

Тя кимна.