Библиотеката на Въглен връх

Каталогът на Рейчъл се занимаваше с предсказването и манипулирането на възможното бъдеще. Понякога това се постигаше с математически изчисления. Друг път тя разгадаваше предзнаменования по облаците, по вълните. Ала Рейчъл разучаваше бъдещето най-вече като изпращаше агенти на разузнаване. Това бяха нейните деца, или по-скоро призраците им. За да ги направи агенти, Бащата изискваше от Рейчъл да ги удушава в люлката, обикновено на възраст около девет месеца. Беше важно тя да го върши собственоръчно, твърдеше Бащата.

Рейчъл го разбра за първи път на дванайсетия си рожден ден, преди три седмици. Миналата седмица се опита да избяга. Една нощ, когато Бащата го нямаше, тя побягна, стрелна се през дългите сенки на летния здрач, босите й крака мачкаха поляни, пожълтели и съсухрени от сушата. Тейн я видя, разбира се. Той и останалите стражи я повалиха досами табелата на входа на квартала. Разкъсаха я на парченца пред очите на децата.

Десницата на Рейчъл, окървавена, се показа над масата от космати тела. Два пръста ги нямаше. Тя посягаше да стисне…

Откъм вратата на Карълайн дойде звук, много тих, като докосването на лапа по дърво. Отначало тя реши да не му обръща внимание. Бащата беше заминал да свърши някаква работа. Дейвид бе започнал да я заглежда така, че я притесняваше. Вратите на килиите се заключваха не само отвън, но и отвътре и ако тя…

— Карълайн? — Беше Майкъл.

Карълайн се усмихна. Свали резетата, залостващи вратата от нейната страна, и я открехна. Майкъл стоеше в коридора, гол и обгорял от слънцето. Забеляза по раменете му фина бяла коричка. Сол? Той стискаше лист хартия. Тя му махна да влезе — после затвори вратата след него и пак я залости.

Килията й беше дълга и широка около четири крачки и всички стени бяха покрити с лавици за книги. По тях бяха наредени текстовете на Бащата и бележките на Карълайн по тях. Прозорци нямаше, разбира се. Тя можеше да я украси — не беше забранено и повечето други си бяха окачили по една-две картини — но не го направи. Писалището й беше единствената мебел, заслужаваща внимание. И още то се отличаваше с това, че се издигаше с една-две идеи над строго утилитарното — черешово дърво, тапициран с кожа плот и разни завъртулки. Позицията й беше просто удобна. Но лавиците по стените бяха претъпкани до пръсване с книги, а тук-там по пода се мъдреха високи до коленете нестабилни купчини от тях.

— Майкъл! — Тя го прегърна, нехаейки за голотата му. — Цяла вечност не сме се виждали! Къде беше?

— В… — Устата му зяпна и се затвори няколко пъти. От нея ме излезе никакъв звук. След няколко секунди подобни опити той махна неопределено с ръка зад гърба си.

— В гората? — предположи тя.

— Не. Не гора. — Той изимитира плуване.

— В океана?

— Да. Там. — Майкъл й се усмихна благодарно за помощта — Аз разучавам с… Уча с… Окото на гмуреца.

Окото на гмуреца, морска костенурка, беше един от служителите на Бащата. Верен и древен, той еднолично отговаряше за Тихия океан и носеше самостоятелна отговорност за отбраната от съществата в Охотско море. Майкъл докосна бузата й със солена длан.

— Липсваше ми.

— И ти ми липсваше. Как е външният свят? — Карълайн прекарваше почти цялото си време вътре в самата Библиотека и само от време на време излизаше на терен, за да изпробва доколко свободно владее някой нов език.

Лицето на Майкъл бе угрижено.

— Различен. Не като тук. Океанът е много дълбок.

Карълайн се замисли. Като че на това нямаше какво да му кажеш.

— Да. Да, така е.

— Как тук?

— Моля?

— Как… как беше… тук?

— А! Ами, горе-долу същото. Май малко по-зле напоследък. Маргарет постоянно буди всички с писъците си. Честно казано, струва ми се, че откача. Сигурно е заради всичките ония ужасни паяжинясали книги, дето Бащата я кара да ги чете. Напоследък е убедена, че скоро Бащата ще я убие. — Карълайн завъртя очи. — Много я избива на мелодрами!

— О… Тъжно. А Дейвид? — Майкъл и Дейвид бяха добри приятели навремето, когато бяха американци. Все още си играеха заедно, когато можеха.

— Дейвид го знаеш. Голям шантавел си е той, всички обиииииича. — Карълайн завъртя очи. — Трае се, ама винаги е толкова весел, да му се не види! Втръсва.

— Да. Вълците имат един израз… — Тук Майкъл издаде няколко вълчи звуци.

— Ъм… да.

— Това значи, ъъъ… „сърце, твърде голямо за лов“. Може би и Дейвид е твърде дружелюбен? Твърде мил, за да е бой?

— Мисля, че думата е „боец“ — поправи го внимателно тя. — Но може и да си прав. Бащата каза горе-долу същото преди около месец.

— А ти?

— И по-зле може да е. — Това беше вярно, ала тя все още не го знаеше. Мислеше си, че лъже. А после смени темата: — Какво имаш там? — Тя посочи листа в ръцете му.

Майкъл го вдигна и го огледа. Бръчки прорязаха челото му. Листът бе изписан — с клинопис, забеляза тя. Не на пелапи.

— Бащата казва… — Той размаха ръка нагоре-надолу по протежение на листа и после й го даде.

Разбира се. — Бащата си имаше навика да праща някое от децата при нея за превод, а Майкъл едва си спомняше думите на пелапи. Той се образоваше главно от гората и от съществата в нея, не от книги. Тя пое листа от него и го попрегледа.