Библиотеката на Въглен връх

Атмосферата обаче се разсейваше яко дим, веднага щом излезеш навън. За да стигнеш отново до модерния свят, трябваше да изкачиш до улицата няколко етажа мазни бетонни стъпала. Стълбището беше почерняло от древна мръсотия — на такива места уличните котки ходят да умрат. По ъглите се бяха натрупали преспи от боклуци — фасове, пликчета от сандвичи, бутилка от минерална вода „Дасани“, наполовина пълна със сдъвкан и изплют тютюн. Днес беше мразовито и затова не смърдеше, но през лятото той си задържаше дъха, докато се изкачваше.

И на Карълайн не й хареса. На прага тя обу гумените си ботуши, а като стигнаха най-горе, ги свали. Гетите й бяха пъстро раирани в цветовете на дъгата, което не беше на мода.

„По дяволите, трябва да я питам.“

— Ти откъде въобще ги намери тия?

— Мм?

Той посочи галошите.

— Живея у една жена. Бяха в шкафа й. — Под гумените ботуши не носеше чорапи и сега стъпваше боса. Паркингът бе застлан с начукан чакъл. Стъпваше по него все едно няма нищо.

— Моят пикап е ето там. — Беше бял работен пикап, на две-три години. На вратата му с червени букви пишеше „Водопроводни услуги «Ходжсън». Ключалките на сандъците му с оборудване бяха «Медеко», най-добрите.“

— Мацките си падат по това, знам. Помъчи се да се сдържаш. — След залез-слънце беше застудяло. Когато говореше, от устата му излизаше бяла пара.

Тя наклони глава насреща му с озадачено изражение.

— Не е смешно. Карай. — Той седна зад волана. Тя се бореше с дръжката на вратата.

— Заяжда ли?

Тя пусна лека нервна усмивка и продължи да се бори още по-упорито. Той се пресегна през седалката и отвори вратата отвътре.

— Благодаря. — Метна галошите и мешката с тристата хиляди долара на пода да вехнат сред бутилките от газирано и празните пликчета от говежда пастърма. Сви се на седалката отзад и подгъна крака под себе си — беше гъвкава като осемгодишна.

— Отзад имам още едно яке. Да ти го дам ли? Навън е студено.

Тя поклати глава.

— Не, благодаря. Добре ми е.

Стийв запали пикапа, колата изръмжа и оживя. От клапаните започна да излиза студен въздух. Последен шанс, помисли си той. Последен шанс да се отдръпна. Погледна пода. На слузестата жълта светлина на уличната лампа виждаше бала пари, очертала се под брезента на мешката. Направи гримаса на човек, който преглъща лекарство.

— Да имаш адреса на това място?

— Не.

— Тогава аз как да…

— След паркинга свий вляво. Карай две мили и…

Той вдигна ръка.

— Още не.

— Аз си мислех, че ще го свършим тая вечер?

— Ще го свършим. Но първо трябва да поговорим.

— А… Добре.

— Правила ли си го някога преди?

— Не точно. Не.

— Изпъната си като струна. Нервничиш.

Тя пусна крива усмивчица.

— Честно, не съм сигурна, да знаеш. И да е така, контролирам се.

— Много хубаво. Не знам какво очакваш, ама няма да е като скокове бънджи. Щом ти е за пръв път, може да си малко напрегната. Нормално е. Но след първите два-три пъти си става доста скучно, по-скоро е като да помагаш на приятел да се мести в нова квартира, отколкото онова, дето го гледаш по филмите.

Тя кимаше.

— Разбирам. Аз…

Той вдигна ръка.

— Обаче ето някои неща, които трябва да запомниш. Имаш ли мобилен телефон?

За миг тя доби объркан вид, после поклати глава.

— Вярно ли?

— Вярно. Никакъв телефон нямам. Това проблем ли е?

— Не. Щях да те накарам да се отървеш от него. Те могат да бъдат проследявани. Но като че в днешно време всеки има. Да имаш ръкавици?

— Не.

— Аз имам един чифт, можеш да ги ползваш. Ще трябва мак да си сложиш галошите — да няма отпечатъци от стъпки. Сигурно няма да изследват всяко косъмче и всяка нишка, намерени на местопрестъплението, не и заради най-обикновен обир, но може да потърсят отпечатъци. Иначе само следвай наставленията ми и се опитай да не докосваш нищо без нужда. Оръжие не ти се намира, нали?

— Не.

— Много добре. Оръжието е кофти. — Освен че не искаше да причинява болка на никого, Стийв беше и осъждан престъпник. Ако го изловяха с оръжие, щяха да му лепнат пет годинки минимум.

— Дай да взема някои неща. — Стийв извади телефона си от джоба и махна SIM картата. Знаеше, че ченгетата могат да съставят доста точна карта къде е ходил даден човек по клетките, с които телефонът му се свързва, докато се придвижват наоколо. „Ако махна картата, това ще го направи невъзможно, нали?“ Не беше сигурен. Едно време, когато се занимаваше с такива работи, мобилните телефони не съществуваха. Мина му през ума да прибере телефона в някой от сандъците с оборудване отзад в пикапа. Досети се, че това може да е като в асансьора, да изолира сигнала. „Но то не се знае. Ех, майната му! — помисли си той. — Просто ще го разбия.“ Сигурно се престараваше, но като ще е, да е. Ще го изпипа!

Беше спрял на задния ъгъл на паркинга — под лампа, но далече от всички останали и така, че да не го виждат. Старите навици трудно умират. Той се поусмихна. Металното шкафче над колелото се отвори на добре смазаните си панти.