Библиотеката на Въглен връх

— А сега го изплюй. — Дженифър го изпълни. — По-добре ли си?

— Еха! — възкликна Дженифър. — Това е… — Тя се озърна към Дейвид през рамо. Той не гледаше, но тя сниши глас за всеки случай. — Изумително! Обикновено ми отнема часове да прогоня тоя вкус от устата си!

— Знам — отвърна Карълайн. — Това е, американско. Нарича се освежител за уста.

Дженифър прокара пръсти по етикета с изражение на детинска почуда. После с видима неохота върна бутилката на Карълайн.

— Не — рече Карълайн. — Задръж я. За тебе го взех.

Дженифър не каза нищо, но се усмихна.

— Приключи ли?

Дженифър кимна.

— Така мисля. Маргарет е готова, във всеки случай. Тя чу призива. — Повиши глас. — Дейвид? Друго ще има ли?

Дейвид им бе обърнал гръб — стоеше на ръба на пропастта, загледан над Шосе 78 към входа на Гарисън Оукс. Махна разсеяно с ръка.

Дженифър сви рамене.

— Това май означава, че съм приключила. — Тя се обърна към Карълайн. — Та, ти как мислиш?

— Не съм убедена — отвърна Карълайн. — Бащата, и да е сред американците, аз не мога да го намеря. Ти научи ли нещо?

— Майкъл казва, че го няма и сред зверовете, живи или мъртви.

— А другите?

Дженифър вдигна рамене.

— Засега сме само ние тримата. Скоро ще дойдат и те. — Тя се изтегна на тревата и положи глава в скута на Карълайн. — Благодаря ти за… Как го нарече?

— Листерин.

— Лис-те-рин — повтори Дженифър. — Благодаря ти. — Тя отвори очи.

Целия следобед останалите библиотекари пристигаха по един, по двама. Някои носеха товари. Алисия държеше черната свещ, която гореше все така, както бе горяла и в златните руини на края на времето. Рейчъл и призрачните й деца си шепнеха помежду си за разни бъдещета, които никога нямаше да се сбъднат. Близнаците Питър и Ричард гледаха съсредоточено как библиотекарите запълват дванайсетте точки в тесния кръг и изучаваха някакъв по-дълбинен порядък, за който всички останали бяха слепи. Потта по абаносовата им кожа блестеше на светлината на огъня.

Най-сетне току преди залез Маргарет протегна към светлината бледа, разтреперана ръка.

— Тя се завърна — обяви Дженифър, без да се обръща към никого конкретно.

Дейвид отиде усмихнат при гроба, посегна и хвана Маргарет за ръка. С помощта му тя се изправи на треперещите си крака, а край нея се посипа пръст. Дейвид я измъкна от ямата.

— Здравей, любов моя!

Тя застана пред него — стигаше му едва до гърдите — и отметна глава с усмивка. Дейвид изтръска пръстта от нея, доколкото можа, после я прихвана за хълбоците, вдигна я и я целуна страстно и продължително. Малките й ходила увиснаха на педя над черната земя. Карълайн осъзна, че не може да се досети каква е била на цвят дрехата, с която бе погребана Маргарет. Би могла да е пепелявосива или в избелелите телесни нюанси на детска кукла, оставена твърде дълго на слънце. Каквато и да е била тази багра, тя успешно се беше омесила с цвета на самата Маргарет. „Тя вече почти не е тук. От нея е останала само миризмата.“

Маргарет се поолюля, после седна в купчината мека пръст до гроба. Дейвид й намигна и прокара език по зъбите си. Маргарет се изкикоти. Дженифър пак се задави.

Дейвид приклекна до любимата си и разроши прашната й черна коса.

— Е? — подвикна той на Ричард, Питър и останалите. — Какво чакате? Всички вече сме тук. Заемете местата си.

Събраха се в подобие на кръг. Карълайн наблюдаваше Дейвид. Той огледа нервно бика и накрая застана така, че да е с гръб към него. „Дори и сега не му се ще да го поглежда.“ Не че го обвиняваше.

— Много добре — рече той. — Всички вие разполагахте с един месец. Кой има отговори за мен?

Никой не проговори.

— Маргарет? Къде е Бащата?

— Не знам — отвърна тя. — Не е в забравените земи. Не скита из далечния мрак.

— Значи не е мъртъв.

— Навярно не е.

— Навярно? Какво означава това?

Маргарет дълго не проговори.

— Ако е умрял в Библиотеката, ще е другояче.

— Как другояче? Няма да отиде в забравените земи?

— Не.

— А какво?

Маргарет доби хитър вид.

— Не бива да казвам.

Дейвид разтърка слепоочията си.

— Виж, не те моля да говориш за каталога си, но… От много време го няма. Трябва да обмислим всички вероятности. Само в най-общи линии, какво би се случило, ако той е умрял вътре в Библиотеката? Щеше ли да…

— Не ставай смешен! — гласът на Карълайн прозвуча почти като крясък. Лицето й пламтеше. — Бащата не може да е мъртъв — нито в Библиотеката, нито никъде другаде, дявол да го вземе! — Другите зашушнаха одобрително. — Той… Той е Бащата.

Лицето на Дейвид помръкна, но той остави репликата й без внимание.

— Маргарет? Ти как мислиш?

Маргарет сви рамене, съвсем незаинтересовано.

— Карълайн сигурно е права.

— Ммм… — Като че не беше убеден. — Рейчъл? Къде е Бащата?

— Не знаем — отвърна тя и посочи с разперени ръце безмълвните редици от призрачни деца, строени зад нея. — Не е и в нито едно възможно бъдеще, видимо за нас.

— Алисия? А непосредственото бъдеще? Той там ли е?

— Не. — Тя разроши нервно афроприческата си. — Проверих чак до топлинната смърт на обикновения космос. Нищо.

— Няма го в нито едно бъдеще и не е мъртъв. Как е възможно това?

Алисия и Рейчъл се спогледаха и вдигнаха рамене.