Библиотеката на Въглен връх

След петнайсетина минути Стийв прецени, че са взели достатъчно. Лу беше скръндза, но никога не се опитваше да ги работи. Делът на Стийв щеше да е доста над две хиляди. С тях можеше да си купи колата. Не беше казал това на Джак, но това означаваше за него и нещо друго. Като си имаше кола, нямаше да разчита толкова на Джак за транспорта. Лека-полека всеки можеше да поеме по пътя си.

Стийв се изкатери горе пръв, като се изтласкваше с рамене. Джак, все още в тъмното, върза калъфа за възглавница на края на въжето. Стийв изтегли плячката.

Тъкмо я развързваше, когато видя просветващите в далечината сини светлини. Не бяха пуснали сирените. Една дълга минута се надяваше да е само съвпадение, но щом се втурнаха надолу, в душата си той усети, че не беше.

— Ченгетата! — подшушна той на Джак.

— Какво? Колко са далече?

— Не са далече. Побързай.

— Мамицата му.

Минута по-късно Джак бе стигнал до средата на въжето.

— Пич! — подвикна му Стийв. — На около две преки оттук са!

Джак се обърна нагоре и го погледна. Лицето му беше бледо на лунната светлина. Изглеждаше примирен и не особено разтревожен. Стийв се страхуваше и за двама им.

— Тръгвай — каза Джак. — Аз ще те настигна.

— Сериозно?

— Сериозно.

Стийв се замисли за секунда и после хукна. Торбата остави на покрива. В по-късни години щеше да лежи буден в тъмното и да се пита защо ли го е направил. Възможността да натресе торбата на Джак — или да тури Джак в торбата, ха-ха! — или му беше хрумнала в онзи миг, или не. Той просто не помнеше.

А после сините светлини връхлетяха към него, толкова близо, че нищо не му оставаше, освен да офейка. Увисна от покрива, залюля се и тупна долу, като прелетя покрай отводнителния улей, по който се бяха покатерили. Стрелна се в сенките зад базара секунда и половина преди светлините да влязат в паркинга и се скри зад един контейнер за боклук, когато първата кола направи предварителна проба. Стийв чуваше радиото през отворения й прозорец: „Заподозреният е задържан“. Колата направи обратен завой и отново зави към аптеката.

Този път нямаше да има съд за непълнолетни, нито пък интервенция преди процеса. Тоя влак беше заминал. Джак бе осъден като възрастен за кражба с взлом. Можеше да намали присъдата си, като изпорти Стийв, но не го направи. Мартин и Силия обаче му намериха добър адвокат. Успяха да свалят присъдата до три години и при добро поведение щеше да излезе след осемнайсет месеца. За присъда не беше чак толкова много време, но още от първото си свиждане Стийв забеляза, че работата отива на зле. Затворът беше със средно строг режим, но Джак беше млад, относително хубав и бял. Мълчаливия Лу бе обяснил, че той ще бъде трофей, а после обясни и какво значи това. Само след три дни Джак го погледна с измъчени очи.

Издържа три месеца, а после се обеси на долните си гащи. Стийв не отиде на погребението, но присъства на службата на гроба. Гледаше от стотина метра по-нататък зад едно дърво. Силия обаче го видя. След като погреба най-големия си син, тя връхлетя върху Стийв с пламнали очи като ястреб върху полска мишка. Нищо не каза. Жената, купила му неговия едничък, единствен подарък за шестнайсетия рожден ден, го зашлеви по едната, после и по другата буза и огласи присъдата си:

— Ти… ти, малък… задник!

Тя плачеше. Стийв не я спря, не понечи нищо да каже. Нямаше нищо за казване.

Докато дни, седмици, сезони се нижеха, той постоянно си повтаряше това нищо, без да иска. Постепенно осъзна, че точно това нищо е всичко, което можеше сега действително да каже. Нареждаше си го в килии и в мизерни апартаменти, декламираше го като литания, острата му грозна поезия го разкъсваше на дрипи. То отекваше по мръсни коридори и прахосваше мигове от живота му — отговор на всички въпроси, текст на всяка песен.

Глава 9 Несломима кост

I

Около час след като Стийв и лъвовете се приютиха в стаята с пещерни рисунки, мобилният телефон на госпожа Макгиликъти иззвъня. Стийв седеше до лъвицата и преглеждаше превръзките й. Надигна се със сумтене, изкуцука през стаята и го вдигна на петото позвъняване.

— Ало?

— Здравей, Стийв. Карълайн е.

— Много ясно. — Прерови купчината с припасите за още говежда пастърма. Беше домашна и много вкусна. — Кой друг може да е? — Забеляза, че леко заваля думите. „Сигурно от болкоуспокояващите. Или от кръвозагубата.“

— Как си?

— А, екстра съм! — възкликна той, като вложи рязка нотка в гласа си. — Благодарение на тебе, искам да кажа. Намерих бинтовете и к’вото там. Много полезно. Мисля, че кървенето спря.

— Това е добре.

— Да. Да, добре е. И подозрително удобно.

Продължителна пауза.

— Има едно глинено гърненце, запушено с тапа — каза Карълайн. — Него видя ли го?

— В интерес на истината, видях го. Точно до спринцовките? Зачудих се какво ли е.

— Точно то е. Взех го от сестра ми. Съдържанието му ще ти помогне за кръвозагубата. — Тя замълча. — Ако, ъъъ, нали се сещаш… ако това ти създава проблем.