Библиотеката на Въглен връх

Приплъзна се до задницата й и огледа стегнатата превръзка на бедрото. Тя беше се издула, подгизнала и от нея капеше кръв. Стийв се позамисли дали да я смени, а после реши да увие трети бинт, последният, върху първите два. Бинтова я стегнато с надеждата, че прекият натиск ще помогне. По докторските предавания май правеха така.

III

Час по-късно той все още притискаше превръзката, а кръвта на Нага вече течеше по-слабо, но кървенето не беше спряло напълно. В гърненцето бе останала още една свещичка. Той си блъскаше главата кога да я използва. Сега? Или в последния момент? Нямаше представа как действа това чудо и нямаше как да предполага. Дали беше като във видеоигра, където ако подраниш да си изпиеш отварата за здраве, губиш известна част от ползата? Или като точене на нож, когато е най-добре да вложиш малко усилие и да заточваш острието всеки път, когато го ползваш, вместо да чакаш да се затъпи докрай, преди да извадиш точилото? Не знаеше.

Знаеше обаче, че ако не спре кървенето, Нага надали ще издържи, докато Карълайн си дойде.

— А това не е за изпускане — прошепна Стийв. — Ще е шантаво, няма начин!

Докато чакаше, мислите му отново се върнаха към Джак, който също бе проявил доброта към него и когото бе съсипал. Докато си мислеше за това и гледаше раненото тяло на Нага, му хрумна, че може би съществува нов начин да изкаже нищото, тегнало тъй дълго-дълго на сърцето му. Докосна леко Нага по врата. Тя повдигна леко глава и го погледна.

— Ще те измъкна оттук.

Думите му увиснаха в прашната тишина на всекидневната. При звука Дрезден се обърна, златистите му очи гледаха тържествено на оцапаната с кръв муцуна. Думите на Карълайн отекнаха в съзнанието му. „Той е цар. Неговата дума за «обещание» означава също и «несломима кост». Стийв погледна лъва в очите.“

— Да. Ще я измъкна оттук, та ако ще това да ми струва шибания живот.

Стийв стана и се върна в кухнята. Жената вече не бършеше чиниите. Сега стоеше до стената и изстъргваше мръсотията и боята, като прокарваше линии във формата на пещерно изображение на куче.

— Вечерята още не е съвсем готова, скъпи.

— Няма нищо. Трябва да взема колата ти. — Той се огледа. Надяваше се да зърне чантата й или купа. После окото му мярна закачалка, на която висяха резервни ключове. Един от тях беше с кожен ключодържател с логото на „Форд“.

— Намерих го.

Навън не бе обърнал особено внимание на къщата, но смътно си спомняше, че гаражът е в далечния край. Нататък минаваше коридор, но там беше тъмно. Намери ключ и го натисна, но лампите не светнаха. Тръгна пипнешком надолу по коридора в тъмното.

Първата стая, до която стигна, беше спалня, превърната в ателие на художник. Някой — жената? — някога беше рисувал там с маслени бои натюрморти — цветя, плодове, нахвърляни накуп украшения. Повечето бяха доста добри. Стийв се сети за детско-градинските драсканици по стените на всекидневната, захлопна вратата след себе си и потръпна.

Следващото помещение вече беше гаражът и фордът бе там, но отпуснат върху четири напълно спаднали гуми. Слоят прах върху капака беше толкова дебел, че бе трудно да се каже какъв цвят е колата. Стийв при все това врътна ключа, но той само щракна и толкова.

— Гадост. — Той тресна по кормилото. „Тогава какво?“ Той затвори вратата на гаража и се върна в относително светлата всекидневна. Дрезден се беше надвесил над Нага. Локвата от кръвта й се бе разтекла. Хълбоците й се надигаха тежко. Стийв изтръска последната свещичка от гърненцето и я набута в задника й при другата. Избърса пръст в килима и го изплакна с половин бутилка „Дасани“, после изпи останалото.

Изкуцука обратно в сумрачното фоайе без прозорци. И тогава чу отвън бръмчене на мотор. Карълайн? Шмугна се в кухнята и погледна през прозореца над мивката. Не беше Карълайн, а едно от онези малки бели джипчета, които използва пощата. Намираше се през две къщи оттук. Оня с косачката никакъв не се виждаше.

Безброй кучета лежаха из двора и по уличното платно наблизо и наблюдаваха как колата се приближава. Стийв се запита какво ли ще направят.

Пощальонът сега се намираше през една къща от тях. Той пусна пощата в кутията, но не продължи надолу по пътя, седеше си там, а моторът боботеше на празен ход. „Видял ги е.“

След продължително време той свали стъклото, зави в съседната автомобилна алея, а после излезе на заден, обърна в противоположна посока и потегли надолу.

— Гадост. — Изобщо не се сещаше каква помощ би могъл да му окаже пощальонът, но несъмнено му беше много неприятно да му изгледа гърба.

Кучетата проследиха заминаващия джип, но не го последваха. След като той излезе на главното шосе, те като че ли загубиха интерес. Освен това, вместо да си седят на поляната и да зяпат къщата, сега някои от тях си гледаха кучите работи — опъваха се, играеха си на гоненица с хапане или каквато и да беше тая игра, чешеха се и гонеха бълхите. За петнайсетина минути време повече от половината се вдигнаха оттам. „Имаме напредък!“