Библиотеката на Въглен връх

Стийв и Дрезден се спогледаха. Стийв се ухили.

— Идвам!

— Сър, може ли да побързате, моля? Трябва бързо да се върна в офиса.

Стийв изкуцука до входната врата и погледна през шпионката. Ротвайлерът бе единственото куче пред входа. Тейн и петте останали стояха на поляната нащрек под слънчевия син есенен небосвод. Стийв извади пистолета от калъфа, хвана дръжката на вратата и преброи наум. „Три, две…“

Окървавеният и бинтован Стийв отвори рязко вратата с дясната си ръка и застреля ротвайлера. Главата на кучето избухна, плисна кръв и гръмна гръм. Стийв награби таксиметровия шофьор за ризата.

— Влизай вътре!

На ливадата Тейн се заливаше в яростен лай.

Таксиджията инстинктивно вдигна ръце и поприклекна.

— Не стреляйте!

Опита се да се дръпне назад. Стийв се лашна назад с цялата си тежест и дръпна и двамата във фоайето. Глезенът му поддаде и той се строполи по гръб. Таксиметровият шофьор едва не падна заедно с него, но се задържа на крака.

Кучетата търчаха към вратата. Леденосиньото око на Тейн се впи в него. Щом стъпалата на Тейн докоснаха тротоара, той скочи и…

Стийв изрита вратата със здравия си крак, като вложи цялата си сила, и тя се захлопна. Една милисекунда по-късно се чу глух удар на буца плът в нещо твърдо — Тейн се беше врязал във вратата.

Все още по гръб, Стийв се завъртя на линолеума, за да се оправи с шофьора.

— Не мърдай!

Но мъжът не помръдваше. Дрезден с всичките си двеста килограма и отгоре бе застанал на педя от него. Таксиджията беше дребен и слабичък индиец с карамелена кожа и опулени от ужас очи. Ръцете му кръжаха пред лицето в знак, че се предава, или може би се отбраняваше. Трепереше цял.

— Спокойно — каза Стийв, като се мъчеше гласът му да прозвучи успокояващо. — Той не хапе.

Шофьорът погледна Стийв.

— Това е лъв.

— Да. Да, лъв е.

— Ти имаш пистолет.

— И това е вярно.

— Ами тогава… — шофьорът говореше така, сякаш се обръща към тъпо, та тъпо детенце. — Защо не застреляш лъва?

Стийв се разсмя.

— Ти майтап ли си правиш? Дрезден ми е приятелче. — И тогава загря. Youtube. Лъвът Крисчън. — Ти интернет не гледаш ли?

— Какво?

— Карай да върви. Ключовете ти ми трябват.

— Какво?

— Ключовете. За таксито ти. Дай ми ги. — Стийв размаха пистолета.

Шофьорът доби печално изражение.

— Ами моите петстотин долара?

— Абе, както се оказа, съм лъгал. Извинявай. — Той се позамисли. — Виж какво, аз наистина съжалявам, тъй де. — Той посочи Нага с пистолета. — Ако не я изкарам скоро оттук, тогава… карай. Дълго е за разправяне. Но се предполага, че на другото място ме чака една мешка, тъпкана с пари. Става ли да ти ги пратя по пощата? Ще ги направя хиляда.

— Мисля, че пак ме лъжеш.

— Не, ще ти ги пратя. При първа възможност, обещавам. — И щеше да му ги прати. — Но точно сега ключовете ти ми трябват. Извинявай.

— Няма ли да ме застреляш?

— В никакъв случай.

Шофьорът погледна Дрезден.

— Ами него?

— Той идва с мен. И двамата идват.

— А… Тогава при всяко положение, мама му стара… Таксиметровият шофьор бръкна в джоба си за ключовете и му ги подаде. В ръката на Стийв те зазвъняха като райските камбани.

— Мерси, пич — рече Стийв. — Много съжалявам за всичко това. — Хрумна му и още нещо. — Мобилен телефон имаш ли? — Никак не му се щеше пичът да извика полиция.

— В таксито е.

Ключът беше от старомодните — метален ключ като метален ключ, без копчета за заключване и отключване.

— Таксито заключено ли е?

— Не.

Стийв размаха пистолета.

— Дано не ме лъжеш.

— Защо да го заключвам? Излязох само до входа.

— Добре де. — Стийв стисна очи и се замисли. — Добре, точно зад ъгъла тук има баня. Влез вътре и се затвори. — Забеляза, че коленете на мъжа треперят, буквално. — Виж какво, пич… Ако щеш вярвай, ама наистина съжалявам за всичкото това. Забърках се в едни бакии и…

— Да, не се и съмнявам. Я си го начукай отзад, ако обичаш. — Мъжът отстъпи предпазливо една крачка назад. Дрезден изръмжа предупредително.

— Не, няма нищо, грамадански — каза Стийв. Лъвът го погледна объркано. Стийв обгърна с ръка раменете на по-дребния и го прегърна по мъжки. — Няма нищо. Той е приятел, виждаш ли? — А сетне подкани шофьора: — Айде, беж!

Таксиджията направи една предпазлива крачка, после втора, без да откъсва очи от Дрезден. Когато се приближи достатъчно, скочи в банята и затръшна вратата. Стийв чу как ключалката изщрака.

Нага бе в съзнание, но явно не можеше да се изправи. Стийв пак й провери капилярната реакция — не беше зле, но само толкова. Беше сдала. Той провери пълнителя на пистолета — осем куршума плюс един в патронника. Бяха останали седем кучета. Той се върна във всекидневната и седна на пода до Нага. Промуши ръце под нея и прецени тежестта й. Беше много тежка, към деветдесет килограма, но Стийв реши, че сигурно ще може да я вдигне.

— Добре — обърна се той към Дрезден. — Ти готов ли си?

Дрезден го погледна объркано.

Стийв раздрънка ключовете така, както когато извеждаше Пийти на разходка с колата. Болка прониза сърцето му. Запита се ще види ли някога пак кучето си.

Дрезден погледна ключовете, все така объркан.