Библиотеката на Въглен връх

— Спокойно. Нищо лошо няма да ти сторя. Ти помогна на Стийв. — Тя тръсна усмихнато глава. — Много си го бива да се измъква от тия петонша, не смяташ ли?

— От тия какво?

Извинявай. Това не е на английски. По някое време всички езици почват да ми се смесват. Казах „петонша“. Това означава „капанчета“. — А…

Извървяха в мълчание някъде около пряка.

Първа заговори тя:

— И все пак… ти наистина помогна на Стийв. Трябва да ти върна услугата. — Тя се замисли. — Семейство имаш ли? В града ли живееш?

— Имам жена. Есперанца. Имаме две момчета. Но не, ние сме извън града, в…

Тя махна с ръка и го прекъсна.

— Изобщо не ме интересува. Когато стигнем до края на улицата, аз ще изчезна. Щом това се случи, натоварвай си семейството в колата и…

— Не мога.

— Какво?

— Не мога да си натоваря семейството в колата. Той я открадна. Не я знам къде е.

— Кой я открадна? Стийв?

— Той ли е мъжът с лъвовете?

— Да.

— Да. Той. Той е копелето, което ми сви таксито.

— О… Хммм… — Карълайн се замисли за миг, а после му връчи синята мешка. — Ето. Вземи това. Купи друга.

Той отвори мешката и погледна вътре. Пари.

— Я!

— Да. Похарчи ги бързо. След седмица-две няма да струват кой знае какво — Бари О’Ший е излязъл от скривалището си. Щом той се наложи, ще последва нещо като, ъъъ, мор.

— Какво? Какъв мор? Кой е…

— Няма значение. Стягай си жената и децата. Купи храна, вода, оръжия. Може и генератор. Иди в града — някъде, където има много електрически лампи и добро електроснабдяване.

Влез на закрито, на горния етаж на висока сграда, ако можеш. Не стой на прозорците. А ако видиш хора с пипала, дръж се по-надалече. Не им давай да те докоснат.

Харшен зяпна насреща й. Тя говореше безумни неща, но гласът й бе спокоен и уверен. Изражението й му напомняше за една картина, от която като малък се уплаши — Кали унищожителката, която се усмихваше, докато разни дребосъчета мряха.

— Много силно ще притъмнее, ще видиш.

Глава 10 Асури

I

След две мили в западна посока Шосе 78 се вливаше в четирилентова магистрала, която влизаше в самия град — общо взето на два крайпътни търговски комплекса разстояние между Стийв и още много празен път. Знакът за ограничение сочеше 45 мили в час. Той погледна надолу и видя, че пердаши с осемдесет, а раздрънканото такси се тресеше като онези вибриращи легла по евтините мотели. Спря на първия червен светофар, малко нервно.

„По предното стъкло има кръв — помисли си той. — Как е попаднала там?“ Напръска го с почистваща течност с надеждата тя да отмие частично кучешката кръв. Не я отми, само я поразмаза. Главата му се замая.

Отзад Нага вдигна глава и се огледа наоколо, като примигваше.

— По-добре ли си? — Помисли си, че втората свещичка може да действа. — Недей да мърдаш. Измъкнахме се. Няма вече кучета!

Тя поразмърда опашка, после се наведе към задницата си и подуши превръзките.

— Е, да — въздъхна Стийв. — Така е то.

„Къде, по дяволите, трябва да закараш ранен лъв? В зоопарка?“

Черен камион „Тойота“ спря току до него. Стийв се обърна към него и пред очите му изникнаха калниците. Толкова високо шаси имаше, че, за да се качваш и слизаш, направо си трябваше стълба. „На това ли му викат камион чудовище? Къде е границата? — запита се Стийв. — Колко трябва да стане голям, та да стане чудовище? Дали трябва да е само еди-колко си по-висок от фабричния, или и гумите трябва да са…“

Камионът бибипна. Стийв вдигна очи. На около метър по-нагоре някакъв тип на пътническата седалка махаше на Стийв да си свали стъклото. Стийв го свали.

— Да?

Пътникът беше момче, осемнайсет-двайсетгодишно, нахлупило бейзболната си шапка на обратно.

— Йо, пич — каза той. — Към половин куче ти виси от задния калник.

— Така ли?

— Да. Да не го прегази? Нарочно, един вид?

— Не. Буда учи да уважаваме всичко живо. — А после додаде едва чуто: — Ама аз май позастрелях две-три.

— И цялата ти шибана врата е оплескана с кръв, човек. Да н’си катастрофирал нещо?

— Не. Бой с кучета. — Хрумна му нещо. — Ей, някъде тука да има ветеринар?

Малкият го погледна, като да беше луд.

— Човек, на туй куче никъф ветеринар не мой му помогна. Скъсано е на две, бе!

— Не питам за него — отвърна Стийв. — За нея питам.

— К’во?

Стийв посочи с палец задната седалка. Хлапето се наведе навън да надникне.

— Ау! — После се обърна към шофьора. — Ей, Франк, тоя кара лъв с таксито бе, баси!

Шофьорът се наведе напред:

— К’вооооо рече?! Я се дръпни назад, че не мога…

„Май трябва повечко старание да си трайкаш, беглецо.“

— Леле-мале! — възкликна шофьорът. — Аз тебе те знам! Ти си оня от Фокс Нюз!

— Не! — отрече Стийв. — Не съм аз! Ама много често ми го казват! Ха-ха! — „Тоя светофар се бави цяла вечност.“ Помисли си дали да не мине на червено, само за да се отърве от хлапетиите в камиона. „Не. Кофти идея.“ Вместо това вдигна стъклото — това всъщност помогна, то цялото беше в засъхнали кучешки лиги — и се престори, че разглежда рекламата на базара на четвърт миля по-напред. Присви очи. Там имаше супермаркет „Бай-ло“, магазин на „Уол-Март“, някакъв ресторант „Мосю Тако“ — „Т’ва пък к’во е?!“ — и ветеринарна клиника „Черният път“.