Библиотеката на Въглен връх

— Давай! — кресна отново Стийв, направи още една крачка и се нахака в таксито. Едва не изгуби равновесие. С разтреперани под тежестта на Нага мускули той плъзна назад вратата на минивана. — Давай!

Погледна през рамо да види какво задържа лъва.

— Какво правиш, по дяволите? Идвай!

Дрезден изтръска от себе си овчарката. Сега победоносно наблюдаваше как Стийв положи дъщеря му на задната седалка и спихналата се винилова тапицерия изсъска, а после как Стийв затвори вратата. „Сега тя е в безопасност.“ Жълтите му очи срещнаха погледа на Стийв. Дрезден, цар от старата епоха, замахна с опашка — само веднъж. После отмерено се обърна да посрещне прииждащите кучета. Всеки мускул изпъкваше в рязко очертан релеф. Той изрева. Ревът отекна надолу по улицата, като отскачаше от спретнатите къщи в предградието и добре подрязаните плетове със силата на динамит. Кучетата прииждаха към него като приливна вълна, бездънна и неудържима.

Дрезден ги нападна.

Стийв се вцепени за миг — чувстваше се незначителен и неспособен да откъсне поглед от силите, развихрили се пред него. В паметта му изникнаха думите на Карълайн: „Той ще те закриля, все едно си неговото малко“. Дрезден се вряза във вълната от кучета — оръдеен изстрел със заряд от кръв и ярост. „Той ги задържа. Забавя ги да стигнат до Нага… и до мен.“ А после, с гласа на Силия — „Не пропилявай това, задник такъв!“.

Стийв тръсна глава, принуди се да извърне очи, отвори вратата и се настани зад волана.

Сега кучетата атакуваха Дрезден. Първо едно, после — три, после дузина, и две дузини, и още сто подире им. Заедно изградиха жива стена от мускули и козина. „Таксито просто не би могло да я пробие — помисли си Стийв. — И танк не би могъл да я пробие.“ Той затръшна вратата. Сега Дрезден бе заровен под тях, невидим под бушуващата планина от козина и зъби — лабрадори, пудели, добермани, ротвайлери, черни, жълти, кафяви. Бледото лице на шофьора наблюдаваше всичко това от прозореца на банята. Стийв свали стъклото, обезумял, после извади пистолета и се стегна. Прицели се внимателно и стреля. Едно куче падна с писък и на негово място изникнаха още три. Стреля пак, стреля, докато ударникът щракна по празния патронник.

— Майната ви! — кресна той. — Майната ви, майната ви, Майната ви!

Едно-две кучета вдигнаха глави. Шоколадов лабрадор излая, после се втурна към колата. Стийв вдигна пак стъклото, но недостатъчно бързо. Кучето увисна на прозореца на косматите си кафяви лапи, лаеше и тракаше със зъби и дращеше със задни крака по вратата. Между горния край на стъклото и рамката на вратата имаше към четири пръста място — недостатъчно, че да стигне до Стийв, но кучето беше толкова тежко, че той не можеше да вдигне стъклото. Показа среден пръст на кучето и пъхна ключа в таблото.

Таксито запали веднага. Той излезе на заден от автомобилната алея. Кафявото куче продължаваше да виси на прозореца и да му пречи да вижда. Стийв се наведе назад на седалката да провери дали по някакво чудо Дрезден се е измъкнал от купчината.

Не беше.

Стийв насочи таксито към изхода и го подкара. Само след секунди рязко наби спирачки на изхода и гумите му изпушиха. Включи мигача, зави вдясно по Шосе 78 и отново го подкара.

Табелата на Гарисън Оукс се полюшваше в огледалото му за задно виждане.

IV

Името на таксиметровия шофьор беше Харшен Пател. Два часа по-късно, свит зад завесата за баня в прашната зелена вана, той чу женски глас:

— Стийв?

— Внимавай! — извика Пател. — Според мен тия са луди! — И придържа ръката си, бинтована с кървава тоалетна хартия и остатъците от ризата му.

— Стийв? — Сега в гласа й се прокрадваше съмнение.

— Не знам кой е този. Ако търсиш оня гадняр и лъжец с двата лъва, той замина.

— Замина?! — попита недоверчиво тя.

— Да. Преди два часа.

— Как?

— Открадна ми таксито.

Тя се изкиска.

— Изобретателен е, признавам му го.

— Много трябва да внимавате — рече Харшен. — Има двама, старец и старица. Тя дойде при мен, каза ми „Вечерята е готова“, и после и двамата почнаха… почнаха… да ме хапят. — Усети зараждащия се писък в гласа си и го потисна. — Изядоха ми лявото кутре. И част от палеца ми. Може и още да са там навън. Трябва да…

— Няма нищо — каза тя и задърпа дръжката на вратата. — Може ли да отворите, моля?

След дълго мислене той отвори.

Жената в коридора беше дребничка, къдрава и боса, със синя брезентова мешка, метната на рамото. Огледа го от глава до пети, като се спря на раните на рамото, врата и чатала му. Кафявият й поглед бе мрачен и напрегнат, трудно беше да я погледнеш в очите.

— Ще живееш.

— Смятате ли?

— Да. Провървяло ти е. Не са много хората, които посещават тоя квартал.

Харшен кимна нещастно.

— Вярвам ви. Питам се… може ли да си тръгваме веднага, ако обичате?

Тя го обмисли.

— Разбира се — сви рамене тя. — Ще те изпратя. Как се казваш?

Той й се представи и двамата излязоха на светло.

— Приятно ми е. Аз съм Карълайн.

— Вие… вие тук ли живеете?

— Не в тази къща. — Тя посочи с палец надолу по улицата. — Две преки по-навътре.

— А… — той я изгледа с ужас.