Библиотеката на Въглен връх

Обаче не всичките се вдигнаха. Тейн и още двайсетина други продължаваха нощното си бдение в двора. Пред погледа на Стийв един едър пес — може би ротвайлер? — притича до входната врата и седна.

— Баси мамата.

Той отиде до вратата и погледна през шпионката. Глезенът му започваше да пулсира. „Е — помисли си той. — Комай винаги можеш да извикаш Спешна помощ. Те сигурно ще те измъкнат оттук.“

Щракна с пръсти и включи пак телефона на госпожа Макгиликъти. Когато намери добър обхват, набра 411. „Град?“ — попита го компютърен глас. Стийв отговори, като внимаваше да го изговори ясно.

— Кой списък с номера?

— Която и да е таксиметрова фирма.

Зад него откъм входа се разнесе ниско, дебело ръмжене. Стийв се дръпна от вратата.

Механичният глас издекламира деветцифров номер, а после попита дали Стийв иска да го свържат срещу допълнителна такса от петдесет цента. Стийв се съгласи.

Телефонът иззвъня веднъж, два, три пъти. „Хайде де, вдигнете!“ — помисли си Стийв. Четири, пет. Тъкмо понечи да затвори и да пробва друга фирма, когато някой вдигна отсреща.

— Такси „Юкатан“ — произнесе мъжки глас. Говореше с индийски акцент, тежък и мелодичен. — Se habla espanol.

— А английски? — попита Стийв.

— Разбира се — отвърна мъжът, явно леко обиден, че Стийв го е попитал.

— Чудесно — каза Стийв. — Трябва ми такси. Голямо. Да ви се намира миниван или нещо такова?

— Имам два, но в момента разполагаме само с един шофьор. Тя тъкмо потегли на адрес. Можете ли да изчакате около час?

Зад него ротвайлерът излая и задраска по вратата. Кръвта на Нага се стичаше на локва в краката му.

— Боя се, че това не ме устройва — отвърна Стийв, като се мъчеше да говори естествено. — Вижте какво ще ви кажа. Ще ви заплатя подобаващо. Сто долара как ви звучи? Няма да ходим далече. — Нямаше пари, но пък имаше пистолет. Щеше да се извини по-късно. — Ще закъснеете с няколко минути за другото повикване, и толкова.

— Извинете, сър, но не мога да…

— Страшно много бързам. С децата трябва да посрещнем тъста и тъщата. Колата ми не пали. Ако закъснея, има да си плащам! Чуйте какво ще ви предложа: петстотин долара!

— Петстотин долара? — повтори мъжът. — А! Сега разбирам. В селото ни викахме на хората като тебе „пастирите на лайняната планина“. Такива хора често ги пребиваха с пръчка. Довижда…

— Не, чакайте! — извика Стийв. — Петстотин долара в брой! Наистина! Тържествено обещавам! Плюс съответната такса. Пътуването няма да отнеме и пет минути, кълна се!

Мъжът се позамисли.

— Може. Какъв е адресът, моля?

Мъчен въпрос. Стийв трескаво се замисли. Изкуцука до кухненския прозорец и надникна към пощенската кутия.

— Гарисън драйв 211 — съобщи той. — В селището Гарисън Оукс. Знаете ли го?

— Гарисън Оукс… — Гласът на мъжа звучеше сдържано.

— Да — потвърди Стийв. — Малко селище, току встрани от Шосе 78. Знаете ли го?

— А, да — каза той колебливо. — Знаете ли, не мисля, че някога съм стъпвал там.

— Не съм изненадан — отвърна Стийв.

Зад вратата кучето излая ниско и гърлено. И друго се разлая, после и трето. Скоро лаеха всичките.

— Какъв е този шум? — попита таксиджията.

— Нищо особено. Кучето ми.

— Много едро е май това куче.

— Да — отвърна Стийв. — Едричък си е. Раздялата го изнервя. Много мрази да го оставям сам.

— Не можете да вкарате това куче в мойто такси, да сте наясно.

— Не бих си и мечтал — отвърна Стийв.

— Добре — рече мъжът. — За пет стотака сам ще дойда. След десет минути съм там.

— Вижте, има и още нещо. Един мой, ъъъ, приятел ще дойде с мен. Той си пада малко нещо агорафоб и…

— Какво? Болен ли е? Не ща болни хора в таксито ми, сър.

— Не, не. Не е болен. Агорафоб означава, че не обича да излиза навън. Като стигнете тук, спрете възможно най-близо до входа, отворете вратата и бипнете с клаксона. Ще можете ли?

Последва продължително мълчание.

— Тая работа не ми харесва, сър.

— Какво толкова не ви харесва? — попита Стийв, стиснал очи и сбърчил чело. — Петстотин долара си е доста тлъст бакшиш. — Принуди се да млъкне и стисна телефона с побелели кокалчета.

Диспечерът се замисли.

— След десет минути съм там — повтори той. — Гледай да подсигуриш парите.

— Къщата е бяла, тухлена.

— Сигурен съм, че е много хубава. Гледай да подсигуриш парите.

Таксито спря пред къщата единайсет минути по-късно — бял миниван с лепната снимка на пирамидата на маите в Чичен Ица отстрани. Шофьорът бипна с клаксона. Обаче не спря досами входа. „Много ясно — помисли си Стийв. — Така щеше да е много лесно.“ Налягалите в двора кучета наблюдаваха всичко това, но не се разлаяха и не заръмжаха.

Стийв отчаяно си напъна мозъка. Дори и само с шест кучета на поляната към трийсетте крачки си бяха все едно хиляда мили. Не би се опитал да бяга, дори и да можеше. Окуцял и помъкнал млада лъвица на гръб нямаше абсолютно никакъв, ама никакъв шанс.

Шофьорът пак избибипка. Дрезден отиде до входната врата, подуши, изръмжа и погледна Стийв.

— Мисля, да му се не види! — Секундите се влачеха. Той погледна навън през кухненския прозорец. „Вероятно можем да излезем през гаража. Там имаше дистанционно за електрическа врата и…“

Шофьорът почука на вратата.