Библиотеката на Въглен връх

Стийв прибра пистолета в калъфа, обърна се и погледна Дрезден в очите. Награби шепа от гривата му с дясна ръка, а с лявата потупа Нага по хълбока.

— Сега. Ще. Я.‍ Изкарам… — Тук той пак потупа Нага. — Навън. От. Тук. — Той посочи входната врата.

Бръчките по челото на Дрезден се разгладиха. Той нададе кратък рев и така уплаши Стийв, че той щеше да напълни гащите. После се протегна и близна Стийв по бузата.

„Не е зле — помисли си Стийв и промуши ръце под Нага. Тя като че беше объркана и не бе напълно в съзнание. — Дано само тя не забрави, че сме си дружки“ — помисли си той и я вдигна. Лек гърч премина по тялото й, а после тя се надигна и отлепи предната си част от пода на всекидневната. Стийв се пъхна под нея, като едновременно с това я повдигна и успя да я метне през лявото си рамо — недодялано, сплескано подобие на пожарникарска хватка. Болката го пронизваше и заслепяваше. В паметта му се мярна лицето на Карълайн, придружено от мисълта: „Баси как я мразя тая кучка!“. Последвалият прилив на адреналин беше толкова силен, че можеше да изправи лъвицата на крака.

След като се изправи, вече беше по-лесно. Направи една предпазлива крачка. Едва успя да запази равновесие. Направи втора, по-малка крачка, почти подскочи на здравия си крак, като влачеше подире си ранения. Така беше по-добре, макар и да не се отличаваше с грация. Нага, овесена на гърба му, издаде някакви раздразнени лъвски звуци. Стийв й се сопна да млъкне.

Той бавно занапредва към вратата, съпровождан от Дрезден. Лъвът не изтърваше от поглед вратата и всичко зад нея. „Да, той знае — помисли си Стийв. — Разбира какво ни предстои да извършим.“

Все още притиснат под тежестта на Нага, той се обърна и надникна през шпионката. Сега на поляната бяха останали шест кучета заедно с Тейн. „При все това, шест кучета са си много. Голяма гадория ще е!“ — помисли си Стийв и погледна надолу към Дрезден.

— Готов ли си?

Грамадният лъв махна с опашка, без да погледне Стийв. Лицето му бе като издялано от камък. Като прикрепяше Нага на рамо с лявата си ръка, Стийв измъкна пистолета от калъфа и го захапа със зъби. Усети вкуса на оръжейна смазка, метал и пришълец. Хвана дръжката, стисна очи и ги отвори.

— Време е за шоу! — изсумтя и отвори вратата.

Тейн се изправи пръв и излая. Стийв извади пистолета от устата си, прицели се внимателно и го простреля право между синьото и кафявото око.

Дрезден се втурна навън с рев в атака. Щом го видя, едно от останалите кучета се врътна и побягна в обратна посока. Стийв закуцука по площадката. Дрезден скочи към един едър доберман и кацна върху него. Миг по-късно Стийв чу писъците на кучето. Останалите три кучета, до едно едри, заръфаха Дрезден кой където намери — по рамото, по предната лапа, по гърба.

Стийв, вкопчен в железния парапет, слезе с куцукане от първото стъпало, после и още две по-надолу. Нага се размърда на рамото му.

— Полека, момиче — предупреди я той. До таксито оставаха към трийсетина крачки.

Когато доберманът умря, Дрезден се насочи към кучето, което ръфаше дясната му предна лапа, едра немска овчарка. Той вдигна лапа, оголи хълбока на кучето и се опита да го заръфа. Първия път не улучи, но при втората атака захапа здраво задния крак на кучето. Стийв чу изпращяване. Овчарката изквича.

„Минус три! — помисли си Стийв. — Справяме се!“ — Той защапука към предната пътека, покрай един розов храст, а после и втори. Беше на двайсет крачки от таксито.

На Дрезден му беше трудно да стигне до кучето на гърба му. Стийв се замисли дали да не го застреля, но после реши, че съдейки по досегашния му опит, вероятността да уцели кучето или лъва бе еднаква. След малко Дрезден смени прицела. Наведе се надясно и изтрака със зъби срещу кучето, приседнало на задница. Кучето се вдигна и се оттегли, заобикаляйки отдалече. Забеляза Стийв и излая предупредително.

Лаят му — ау, ау, ау, ау, ау, ау, ау, ау, ау, ау — отекна по протежение на улицата. Миг по-късно Стийв чу чаткане на нокти по асфалта — първо на един набор от четири крака, после и втори, а след това — препускане. „Да му се не види!“ Беше на петнайсет крачки от таксито.

Дрезден скочи към кучето, дало тревога. Стийв вече ги беше подминал и не виждаше какво се случва, но след две крачки отново чу писък. Ревът, с който отговори Дрезден, бе примесен с бълбукането на нещо мокро.

Оставаха десет крачки.

Стийв рискува да погледне през рамо. На гърба на Дрезден все още висеше едно куче… Но зад него на хълма — десетки… стотици и още повече се изсипваха надолу, за да заемат местата им. „Откъде ли се взеха всички?“ — попита се той. Твърде много бяха. Дори и Дрезден не би устоял дълго срещу подобна орда.

— Хайде, грамадански! Време е да се махаме оттук! — Само две крачки оставаха между него и таксито. Вратата на таксито бе блажено и прекрасно отключена. Стийв се обърна.

Дрезден само го погледна. Бе обкръжен от трупове. Последното куче висеше от гривата му, дращеше и ръмжеше. Лъвът не помръдваше.