Библиотеката на Въглен връх

Стийв се замисли. Реши, че шансът ония от камиона да се обадят на полицията е 50 на 50. Трябваше да се махне от пътя, и то бързо. „От друга страна, Нага е тук.“ Тя си гризеше бинтовете. Вече бяха подгизнали и от тях капеше кръв. Свещичката бе помогнала, но въздействието й скоро щеше да отшуми.

Светна зелено.

— Майната му! — заяви той. — Истинският будист не би се проявил като морален и интелектуален страхливец! — Изчака онези с камиона да потеглят, а после се пререди зад тях. Половин отсечка по-нататък сви вляво към базара — и се издъни. Таксито беше миниван „Крайслер Вояджър“, четирицилиндров и много по-мощен от неговия работен пикап. Стийв не можа да прецени разстоянието до идващото насреща БМВ и накара жената зад волана да набие спирачки. Двамата със Стийв си отдадоха чест с вдигнат среден пръст. Нага пак надигна глава и изрева. Това така го стресна, че колата занесе и той се качи на бордюра, забърса плета и почти се нахака странично в един камион, натоварен с озеленители, който излизаше от драйв-тру заведението на „Макдоналдс“.

— Ааааа!

Нага отново изрева.

— Млък! Карам!

Видя в огледалото за обратно виждане как Нага го погледна с упрек. Стийв забави скоростта до пешеходна крачка и мина през останалата част от паркинга внимателно, като се оглеждаше и на двете страни на кръстовищата, и най-сетне акостира пред ветеринарната клиника. Отпред имаше надпис: „Вземете на Писанка крем против бълхи!“.

— Изчакай тук — заръча Стийв на Нага. — Ей сега идвам. — Той затъкна пистолета отзад в анцуга си и придърпа върху него фланелката от концерт. Докато заобикаляше таксито отзад, видя, че наистина от ауспуха виси половин куче. Не можеше да бъде сигурен, тъй като бе цялото оплескано с кръв, но му се стори, че като че ли е шоколадовият лабрадор, който му се беше лепнал на прозореца. „Може някак си да се е заклещил под заглушителя?“ Смътно си спомняше, че колата друсна няколко пъти на излизане от Гарисън Оукс.

С мисълта, че ветеринарят може и да не одобри това, той отдели секунда за опити да попритули малко трупа, но той беше едновременно страшно, ама страшно гнусен и заклещен здраво на мястото си. Когато в гърлото му се надигна напън за драйфане, той се отказа, избърса ръка в анцуга си отзад и закуцука към кабинета.

Подът на чакалнята бе застлан с фаянсови плочки и тя миришеше на храна за котки. Превзет на вид мъж с папийонка придържаше на къс повод йоркширски териер. Срещу него хипарка на средна възраст седеше с кошница за котки в скута.

Стийв се надвеси над рецепцията и се подпря на омазаните си с кръв ръце.

— Трябва да видя някой от лекарите — изрече той задъхано. — Спешно е.

Териерчето, ситно и безукорно на вид, излая по него.

— Трябва да попълните това — отвърна служителката на рецепцията, като го огледа предпазливо. — И се боя, че тези двама души са преди вас. Имате ли час?

Той се изсмя, не точно истерично.

— Случаят е спешен! Да имате носилка? Голяма носилка?

Спешен?

— Оооо, да! — Той закима настоятелно. — Страшно!

— Няма проблем — обади се жената с котешката кошница. — Аз не бързам.

Типът с териерчето я изгледа кисело.

— Само момент — каза служителката на рецепцията и вдигна слушалката на телефона. — Ей, Джър? Тук имаме един мъж със спешен случай. Можеш ли да вземеш Али и да донесете носилката? Благодаря.

— Не — рече Стийв искрено. — Аз ви благодаря! Много! — И едва не додаде „съжалявам“, но после размисли. Обаче действително съжаляваше. Мислеше си как най-вероятно всички в тази стая по-нататък ще преживеят един много гаден следобед.

Малко по-късно дотичаха две младички жени със зелени престилки. Едната носеше доста голяма носилка.

— Къде е той? Кучето ви, нали?

— Ъммм… Тя е в колата — каза Стийв. — Насам.

Те го последваха навън. На паркинга той видя, че ония с тунингования черен камион бяха завили обратно. Мотаеха се на паркинга пред „Уол-Март“ и зяпаха, камионът им чудовище боботеше слабо, но все пак се чуваше. Стийв изпъшка.

— Какво има? — попита по-високата зоотехничка.

— Нищо. Боли ме кракът. — Всъщност наистина го болеше. — Тя е тук. — Той отвори плъзгащата се врата на минивана и се дръпна зад жените. Нага вдигна глава, отпаднала, но заинтригувана.

— А стига, бе! — възкликна по-нисичката.

— Това лъв ли е?

— Ха-ха! Много често ни го казват! Всъщност тя е лабрадудел. Само сме я избръснали като лъв. Голяма веселба, а?

Двете се вторачиха в Нага. Стийв стаи дъх. Високата каза:

— Ние… — Тя посочи по-ниската. — … сме студентки по ветеринарна медицина. Разбирате това, нали?

— Да — кимна по-ниската. — Дивотии. — И двете се обърнаха и го погледнаха. — Вие да не ни мислите за иди… Ъ!

Стийв бе извадил празния пистолет, без да се цели в никого.

— Ето как ще постъпим. Вие дръжте носилката, а аз ще я извадя — каза той. — Тя няма да навреди на никого. Нито пък аз. Изгубила е много кръв. Ще я внесем вътре при доктора, а после вие двете сте свободни.

Двете осмислиха това.

— Говоря сериозно — каза Стийв. — Всичко ще е наред. Имам нужда от помощ, това е всичко. Ще ми помогнете ли? Моля ви! „Хайде де, хайде…“

Те се замислиха.