Библиотеката на Въглен връх

— Много наситени няколко часа.

Ветеринарката погледна Нага.

— Кръвта й изтича. Сигурно нямаше да издържи още дълго.

Стийв я погледна.

— И по-тежки случаи съм виждала обаче. Тая превръзка ще задържи кръвта, докато тя е под анестезия. Почти съм убедена, че мога да я закърпя навреме. — Тя го погледна спокойно. — Ако си се опитвал да спасиш живота й, като че ли успя.

Стийв обмисли казаното, огледа го от всички страни и се усмихна.

— Така ли?

— Да. Обаче вярно беше тъпо.

Стийв въздъхна. Умираше си за една цигара.

— Буда учи, че трябва да уважаваме всичко живо.

— О… — Тя се замисли. — Будист ли си?

— Не. Гъз. Обаче се старая, не се отказвам.

II

Десет минути по-късно Нага отново лежеше на масата. Поставиха носилката на пода. Стийв я беше замъкнал върху нея, докато тя още беше в полусъзнание. Щом го направи, Нага извади език и близна кръвта от опакото на ръката му.

— Няма нищо — погали я Стийв по бузата. — Голяма работа. Когато Нага затвори очи, тримата с Джери и доктор Доджсън я вдигнаха на масата за преглед. Докато чакаха анестезията да подейства, Стийв взе няколко бинта и почна да се увива.

Когато взе да си личи, че се справя много нескопосно, доктор Доджсън каза:

— Прицели се в мен с тоя пистолет.

— Моля?

— Прицели се в мен с тоя пистолет.

— Ъъъ… Добре. — Стийв извади „Хеклер и Кох“-а от анцуга си и го насочи към нея.

— Какво се казва? — попита Доджсън. — Ако не те бинтовам, ще ме застреляш? Е, в такъв случай явно нямам избор.

Стийв примигна и й се усмихна.

— Благодаря.

— Джери, обърни се, ще давам лош пример. — Джери се подчини. Доктор Доджсън почисти драскотините по гърба му с шишенце физиологичен разтвор, а после му инжектира нещо. След около минута гърбът му изтръпна. — Донеси ми рапид, ако обичаш.

Джери, нахлузила ръкавици, излезе за малко и се върна с прозрачен пластмасов уред, голям горе-долу колкото книга с меки корици и с две защипващи се дръжки.

— Това какво е?

— Телбод пистолет.

— Какво?

Щрак!

— Олеле! Баси!

— Извинявай. Не мърдай.

Щрак!

— Оуууу! Да не съм ти дъсчица!

— Стига си ревал като бебе. Нямам време за шевове.

Стийв успя да си затрае при следващите два бода, но лицето му се кривеше от болка. На шестото, седмото и осмото щракане изсумтя.

— Готово — каза доктор Доджсън. — Приключихме. Насочи пистолета към Джери и й кажи да те бинтова.

Стийв насочи пистолета към нея.

— Ъъъъх! Не стреляй. Чакай, трябва да донеса още лейкопласт.

Тя се върна след миг, с широко отворени очи.

— Ъм… господине?

— Стийв се казвам.

— Стийв? Навън има един мъж. Казва, че иска да говори с теб.

Стомахът на Стийв се сви на възел.

— Ченге?

— Не съм сигурна. Има пистолет.

Стийв се замисли над това. Сви устни и кимна.

— Кажи му, че става. Кажи му да влезе. По нищо няма да стрелям.

Ъруин влезе вътре почти на секундата.

— Радвам се да го чуя — заяви той и погледна Нага. — Хмм. Хубава лъвица.

— Благодаря.

— Като ги чух да се обаждат, та си рекох, че може да си ти. Ти си арестуван, еба ти, арестуван до дупка! Нали си знаеш? — Ъруин извади от задния си джоб комплект от ония пластмасови белезници, дето приличат на кабелни връзки.

Стийв не помръдна. Мислеше си за входната врата, за редицата от дървета зад базара, за таксито.

— Не — каза Ъруин, щом забеляза как той се напрегна. — Не бива.

— Не бива ли?

— Не бива. — Той посочи към чакалнята. — Там отзад, на покрива на пункта за химическо чистене, има един тип. Работех навремето с него. Добър стрелец е. Пробваш ли да офейкаш, ще ти пусне един куршум в центъра на масите. Той ще ти пробие дупка в гърба една стъпка в диаметър. И ще ти издуха навън половината карантии. Ще умреш още преди да си разбрал откъде ти е дошло.

Стийв излезе във фоайето и надникна през прозореца.

— О… — възкликна той. — Иха!

На покрива на химическото чистене наистина имаше един тип с пушкало. На паркинга, освен това имаше и десетина полицейски коли с мигащи сини светлини. На стотина метра оттук хората се изсипваха от „Уол-Март“ тичешком, с наведени глави. Огледа покривите и забеляза още един снайперист върху „Мосю Тако“.

— Еба си — възкликна той. — След всичкото онова.

— Да, гадна работа — потвърди Ъруин и поразклати пластмасовите белезници във въздуха. — Ще ме оставиш ли да ти ги надяна, или ще се наложи да те пушнем?

Стийв погледна входа и отпусна за проба тежестта си върху бинтования глезен. „Вероятно бих могъл да изскоча отзад и…“

— Ако решиш да бягаш, може ли първо да ми отпуснеш една секунда? Искам да изведа онези приятни дами встрани от огневата линия, преди защитниците на закона да са почнали да гърмят. Всичките са се нахъсали. Надали ще внимават много-много, като те видят как изтичваш навънка с патлака. Ако вземат да ни изтрепят и нас покрай тебе, срамота.

Стийв притисна длани към слепоочията си и взе да обикаля из чакалнята, като повтаряше „Баси мамата, баси мамата, баси мамата“. Изрита голям чувал с кучешка храна. А после промълви с въздишка:

— Добре, прав си. Изход няма. Обаче все още имам един проблем.

— Така ли? Какъв?

— Знаех как най-вероятно ще свърши всичко това, обаче все пак дойдох тук. Сега ми хрумва, че ако просто хвърля пистолета…