Библиотеката на Въглен връх

Ъруин се намръщи.

— От това се страхувах.

— Обаче не ми е другарче — поясни Стийв. — За това бъркаш. Нямам представа нито кои са тези хора, нито какво искат от мен. А пък оня е изтрещял. От него ме е шубе до смърт. Според мен и останалите от тях се плашат от него.

— Останалите от кои?

Стийв понечи да заговори, но затвори уста.

— А какво ще стане с Нага?

— С лъва ли? Ще пробвам със зоопарка. — Ъруин като че се намираше на милион мили оттук.

Стийв го изгледа скептично.

Ъруин вдигна очи.

— Имаш думата ми. Ще измисля нещо.

Стийв го гледаше все така скептично.

Ъруин с въздишка се обърна към типа с всичките ония лентички на рамото.

— Франк? Слушай с’я. Тоя лъв е веществено доказателство във федерално разследване. Погрижи се добре за него.

— За нея — поправи го Стийв.

— К’ви ги плещиш бе, да те вземат дяволите — рече Франк.

— Не — каза Ъруин и се обърна с лице към мъжа. Говореше тихо и много любезно. Но в този миг Стийв за пръв път разбра колко необикновено опасен в действителност е Ъруин. — Сериозно ти го казвам. Обади се в шибания зоопарк, обади се в службата за защита на животните, обади се там, на когото трябва, обаче ако нещо стане с това животно… ние с тебе ще си имаме проблеми.

Ченгето беше към четири-пет пръста по-високо от Ъруин. Когато двамата се погледнаха в очите, онзи гледаше от по-високо. Издържа на погледа на Ъруин… но само за кратко, а после видимо посърна. Гърдите му се спихнаха. Той отвърна поглед. Пред очите на подчинените си.

— Добре — каза той. — Да. Хубаво.

Ъруин отново се обърна към Стийв.

— Това устройва ли те?

— Устройва ме — отвърна Стийв. Устата му беше пресъхнала. Преглътна тежко. — Благодаря ти. Добре, не знам чак толкова много. За пръв път го видях тогава, когато и ти — в затвора. Видях какви ги беше свършил в коридора — „Черва, провлечени надолу от флуоресцентните лампи“ — и ме втресе. Оня се вбеси и ме нокаутира, мисля. Свестих се в къщата, на няколко мили оттук, както ти каза. Тия там бяха цяла тайфа. Карълайн каза, че й били братя и сестри, ама на мен не ми приличаха на семейство. Имаше двама черни пичове, които изглеждаха като близнаци, и една мадама, дето беше живият ужас и смърдеше на умрял гъз — нещо като полинезийка, струва ми се, само че кожата й беше толкоз бяла, че чак синя. Ама знам ли ги, може да са осиновени. Поне всичките говореха на един и същ език.

— Какъв език? Можеше ли да го определиш?

Стийв поклати глава.

— Нищо подобно не бях чувал преди. Може да е малко като виетнамския. Само че не е.

— Те като него ли са? Карълайн и останалите? Опасни? Без пари ти казвам — ако моите момчета влязат там и пострадат, защото ти си ни излъгал, яката ще си го отнесеш от мен.

Стийв се замисли над въпроса, и не само защото Ъруин го заплаши.

— Не знам — отвърна той най-сетне. — Според мен не. Всичките явно много ги е страх от него.

— Добре — рече Ъруин. — Аз ще…

— Но мисля, че те може да са опасни по други начини — допълни Стийв. — Всичко, което ти казах за Карълайн, беше истина. Всичко. Тя не е като тоя Дейвид, обаче мисля, че у нея има… нещо.

— У нея има нещо?

— Не знам. Просто тя не изглежда, знам ли… безпомощна. Някои от другите несъмнено изглеждат. С един-двама от тях кажи-речи съм сигурен, че и аз ще се оправя. Обаче не и с оня Дейвид, нито пък с нея. У нея има нещо… — Стийв поклати глава. — Не знам. Аз бих внимавал, това е всичко.

Ъруин го изучаваше с поглед.

— Колко бяха там? От семейството?

— Не съм сигурен. Не съм ги броил. Към дузина, мисля, плюс-минус. Плюс възрастната жена, на която е къщата. Тя е нормална, не е от тях.

Ъруин, потънал в мисли, изцъка с език.

— Не ми ли вярваш?

— Не, бе — рече Ъруин. — Мисля, че ти вярвам. Преди два часа пратихме един RC-135 да прелети ниско над къщата. Инфрачервените лъчи показаха тринайсет души вътре. Ти това не го знаеше. Ако щеше да лъжеш за нещо, това би било подходящо за начало.

Инфрачервени лъчи? Но това повдигаше още един въпрос.

— Ей — каза Стийв, — ти как въобще ме намери?

— Ти доведе лъв на ветеринар, синко. Дори и без пистолета за такова чудо хората ще се разприказват, няма начин.

— Значи… ти просто си бил тук на почивка или нещо такова?

— А, разбрах те. Не. В града съм в качеството си на нещо като съветник експерт на групата за захват. Аз съм единственият известен, който го е видял и е оцелял. Освен тебе, естествено.

— Група за захват?

— О, да. Днес градът е претъпкан с тежката артилерия. Делта, някой и друг снайперист от Шести отряд на Морската пехота, та дори и няколко военноморски разузнавачи. Твоята госпожица Сопаски ще си има гости.

— Как я намери?

Ъруин се намръщи.

— Тая смахната кучка се обади в Белия дом. Можеш ли да повярваш?

III

Ъруин изведе Стийв от ветеринарната клиника и го остави, закопчан с белезници, на задната седалка на една полицейска кола за около половин час. По молба на Стийв той откопча ръцете му зад гърба и ги закопча отпред. Така беше много по-удобно.