Библиотеката на Въглен връх

Мъжете взеха да си правят знаци с ръце. Двамата избиха вратата с железен таран. Трети мъж подхвърли нещо вътре. Просветна мълния и екна гръм. Мъжете се втурнаха в къщата. Докато ги гледаше, Стийв се сети как кучетата се изсипваха от гората.

Сега просветнаха изстрели — първо един, след продължителна пауза — още два, а след тях — залп. Ярките експлозии стряскаха сред дългите призрачни сенки на този следобед в предградията. Гърмежите се разнесоха миг по-късно в есенното безветрие. Един от прозорците на госпожа Макгиликъти се пръсна.

Едва доловимо, от много далече, Стийв чу женски писъци. Автомат изстреля кратък огнен откос… а после и още един, много по-продължителен. Отново се разнесе писък — мъжки. Стийв чу и нещо, което малко напомняше на рева на Дрезден. От него му настръхна вратът.

— Какво беше това, по дяволите? — попита Ъруин.

Стийв поклати глава. „Може би Дейвид?“

Още стрелба, още проблясъци. Писъци на друга жена. Още счупени прозорци. Блеснали на слънцето стъкла обсипаха грижливо подстриганата ливада на госпожа Макгиликъти. В стената зейнаха дупки и се разхвърчаха отломки от алуминиева обшивка. „Сега всички стрелят.“ Стийв чуваше писъци, мъжки и женски гласове се смесваха, носеха се все по-силни викове. „Сигурно вътре е ад.“

— Хмм — обади се Ъруин.

Един от облечените в черно командоси изскочи от едно задно прозорче. Лицето му бе окървавена Каската му я нямаше. И автомат вече си нямаше. Сигурно се бе надявал да се свие на кълбо и да се претърколи, преди да удари земята, обаче тъкмо изхвърча от прозореца и нещо го хвана. Тялото му се вряза в стената на къщата. Издърпаха го обратно вътре, пищящ и размахващ ръце. Стийв видя проблясък на златист метал и алени пръски артериална кръв. Всичко това се случи за няма и секунда.

Сега писъците надделяха, все по-силни, и се издигнаха в кресчендо.

Стийв кимна към уоки-токито на Ъруин на конзолата.

— Чуваш ли какво казват?

— Не — отвърна Ъруин. — Използват криптиране. Няма как да схвана, дори и да знам на коя честота излъчват. — Той млъкна. — Ама хич не изглежда добре тая работа.

Една жена от хората на Карълайн, облечена в сиво-зелени одежди, изхвърча през френската врата и падна в задния двор. Лежеше там, където падна, без да помръдне. Гърдите й бяха окървавени.

— Ей, тази я познавам — обади се Стийв. — Мисля, че се казва Дженифър.

Хеликоптерите, все още влачещи дългите въжета, долетяха по-наблизо. Малко по-късно се оттеглиха пак. Двете спрели пред квартала брадлита потеглиха. Щом се озоваха пред къщата, всяко от тях избълва по една малка орда от мъже в зелено с автомати в ръце.

Войниците се упътиха към входната врата. Само двама успяха да стигнат. Автоматен огън от къщата покоси останалите още в двора — улучваха ги основно в главите и от това разстояние, за тяхно облекчение, не се виждаше ясно. Войниците падаха в тревата като обезкостени. Всички, освен един, не помръдваха, но въпросният един, чернокож, пищеше и се гърчеше. Краката му като че бяха отказали.

— Мале, мале — въздъхна Стийв и погледна Ъруин. Чертите на Ъруин бе разкривени от ярост. Побелялата му коса дивашки изпъкваше, обрамчила налятото му с кръв лице.

— Казах им аз! — рече Ъруин. — Казах им аз, че това е по-друго! Казах им го, еба ти!

Трима от изсипалите се от брадлитата войници стигнаха чак до къщата. Също като мъжете от хеликоптера, те се наредиха от двете страни на вратата и започнаха да си правят знаци с ръце. „Тия ще го направят — помисли си Стийв. — Тия наистина ще влязат вътре. Нарочно.“

— Дяаааааволите да го вземат.

Обаче не влязоха. Нещо проби стената. Стийв отново мярна яркожълт проблясък — месинг и кръв, огрени от следобедното слънце, когато гърлото на един войник се взриви. Малко по-късно и другите двама се строполиха в бърза последователност един след друг. „Той ги намушква през стената.“ Напомняше му на иглата на шевна машина.

Стийв чу бръмчене. Дулото на основното оръдие на брадлито се завъртя към къщата. „Ще вдигнат къщата във въздуха — помисли си той. — Ще я вдигнат във въздуха, макар и вътре да има от техните.“

Обаче не я вдигнаха. Задните врати и на двете брадлита все още бяха отворени, тъй че когато Дейвид се юрна през входната врата, нямаше какво да го спре. „Боже мой — помисли си Стийв. — Колко е бърз само!“ Дейвид изчезна вътре в машината. Миг по-късно капакът на оръдейния купол отхвърча и оттам се подаде една-единствена окървавена ръка. Пръстите задращиха безпомощно във въздуха, а после ръката отново се приплъзна вътре.

Шофьорът на второто брадли понечи да затвори задната си врата. Много правилно се сети, обаче не бе достатъчно бърз. Дейвид се шмугна в нея плавно и грациозно.

След има-няма минута задният капак се отвори отново. Сега брадлито отвътре беше червено. Дейвид застана сам зад него с копието си в ръка и… „Това човешка глава ли е?!“… нещо под мишница. Само за кратко той сякаш погледна в очите Стийв, който се намираше на половин миля от него. Всички косми по тила на Стийв настръхнаха като бодли. Дейвид се ухили, после се врътна и се стрелна обратно в къщата.